— Дума да няма.
— Трябва да се подготвим за екзекуцията, мистър Хол — продължи Лукас, сякаш не го чу. — Например трябва да знаем какво ще правим с тялото. Уреждане на погребението и други подобни. Ето това е работа на семейството. След разговора ни с Гарнър вчера помолих наши хора в Джаксън да издирят семейството. Оказа се много лесно. Провериха в нашата документация и откриха, че в щата Тенеси няма регистрирано раждане на Адам Хол на дванайсети май, шейсет и четвърта. Нещата сами се навързаха. Не беше трудно.
— Вече не се крия.
— Кога научихте за Сам?
— Преди девет години. Леля ми, Лий Бут, ми каза след погребението на баща ми.
— Поддържали ли сте някаква връзка със Сам?
— Не.
Лукас затвори папката и се облегна назад в скърцащия стол.
— Значи Сам няма представа кой сте и защо сте тук?
— Точно така.
— Ама че работа — подсвирна Лукас и впери поглед в тавана.
Адам се успокои и се поизправи. Бе изплюл камъчето и ако не беше Лий с нейните страхове, че ще я разкрият, щеше да се чувства напълно доволен.
— За колко време мога да го видя днес? — попита той.
— Ами ето какво мистър Хол…
— Защо не ме наричате просто Адам?
— Добре, Адам, всъщност имаме два правилника за Отделението.
— Извинете, но охраната на вратата ми каза, че тук няма Отделение за осъдени на смърт.
— Официално не. Няма да чуете тук да се споменава нещо друго освен строг тъмничен затвор или СТЗ, или Отделение 17. Така или иначе, когато наближи часът на някой от Отделението, малко облекчаваме правилата. Обикновено посещенията на адвокат са ограничени до един час дневно. Но в случая със Сам времето няма да бъде проблем. Сигурно има за какво да разговаряте.
— Значи времето няма да бъде ограничено?
— Не. Ако искате, може да останете цял ден. Опитваме се да облекчим положението през последните дни. Можете да идвате и да си отивате когато пожелаете, стига да няма някакъв риск за сигурността. Бил съм в отделенията за осъдени на смърт в пет други щата и повярвайте ми, ние тук се отнасяме с тях най-добре. За бога, в Луизиана изкарват нещастника от килията му и го затварят в друга, наречена Дом на смъртта, три дни преди да го убият. Жестоко е. Ние не правим подобни неща. Към Сам ще има специално отношение до съдбовния ден.
— Съдбовният ден?
— Да. Точно след четири седмици, не знаехте ли? Осми август. — Лукас се пресегна към някакви книжа в ъгъла на бюрото и ги подаде на Адам. — Получихме ги тази сутрин. Пети областен съд отменил отлагането на присъдата вчера късно следобед. Върховният съд на щата Мисисипи е определил като нова дата на екзекуцията осми август.
Адам пое документите, без да ги поглежда.
— Четири седмици — повтори той смаяно.
— Боя се, че са толкова. Занесох копие на Сам преди около час, така че той е в доста лошо настроение.
— Четири седмици — отново повтори Адам на себе си. Прочете становището на съда. Делото бе озаглавено „Сам Кейхол срещу щата Мисисипи“. — Май е по-добре да отида и да го видя веднага, какво ще кажете? — попита той, без да се замисли.
— Добре. Вижте какво, Адам, аз не съм от лошите, ясно ли е? — Лукас стана бавно, отиде до писалището и се намести леко отгоре. Скръсти ръце и загледа Адам. — Просто си върша работата, разбирате ли? Не мога да не се намеся, защото трябва да наблюдавам това място и да съм сигурен, че всичко става законно, според правила та. Не ми харесва, защото тук вече е истинска лудница и голямо напрежение, звънят ми непрекъснато по телефона директорът, заместниците му, от кабинета на главния прокурор, губернаторът, вие и стотици други. Така че никога не мога да остана настрана, въпреки че бих искал. Това е най-неприятната част от работата. Да знаете, че ако имате нужда от мен, аз съм тук. Винаги ще бъда честен и откровен с вас.
— Мислите ли, че Сам ще ми позволи да поема защитата му?
— Да, мисля, че ще се съгласи.
— Какви са шансовете екзекуцията да се извърши след четири седмици?
— Петдесет на сто. Човек никога не знае какво ще реши съдът в последната минута. Ще започнем подготовката след около седмица. Доста дълъг е задължителният списък.
— Един вид сценарий за екзекуцията.
— Нещо такова. Не мислете, че ни е приятно да го правим.
— Предполагам, че всички тук просто си изпълняват задълженията, нали?
— Такъв е законът на щата. Ако обществото ни желае да убива престъпници, някой все пак трябва да го извърши.
Адам пъхна листа със становището на съда в куфарчето си и се изправи.