— Благодаря за гостоприемството.
— Няма за какво. Бих искал да знам как е минало посещението при Сам.
— Ще ви изпратя копие от споразумението, ако той подпише.
— Точно това искам.
Ръкуваха се и Адам се отправи към вратата.
— Още нещо — спря го Лукас. — Когато доведат Сам в стаята за посещения, помолете охраната да му свали белезниците. Аз също ще се разпоредя. Сам ще го оцени.
— Благодаря.
— На добър час.
9
Температурата се бе повишила най-малко с три-четири градуса, когато Адам излезе от сградата. Мина покрай същите двама затворници, които метяха същите боклуци със същите лениви движения. Той спря на първите стъпала и за миг се загледа в групата затворници, които събираха сметта покрай магистралата на стотина метра от него. Отстрани ги наблюдаваше въоръжен надзирател на кон. Колите профучаваха, без да намаляват скоростта. Адам се запита какви ли престъпления са извършили хората, получили разрешение да работят извън оградата, толкова близо до шосето. Май никой друг освен него не се интересуваше от това.
Измина краткото разстояние до колата и докато отвори вратата и включи мотора, от него вече течеше пот. Пое през паркинга зад кабинета на Ман, после зави вляво и излезе на главната алея. Отново подмина спретнатите малки бели къщи с цветя и дървета отпред. Каква цивилизована малка общност. Една стрелка сочеше към Отделение 17. Той бавно зави и след секунди се озова на черен път, който водеше към висок зид с бодлива тел отгоре.
Отделението бе построено през петдесет и четвърта и официално се наричаше Строг тъмничен затвор или за по-кратко СТЗ. Задължителната табелка на стената вътре посочваше датата, името на тогавашния губернатор, имената на различни влиятелни и отдавна забравени длъжностни лица, играли важна роля в построяването му, и, разбира се, имената на архитекта и предприемача. Беше доста модерна за онова време едноетажна постройка от червени тухли с плосък покрив, представляваш два дълги правоъгълника, долепени един до друг.
Адам паркира и впери поглед към Отделението. Отвън не се виждаха решетки на прозорците, нито патрулираща охрана. Ако не бяха оградите и бодливата тел, постройката можеше да мине за начално училище в предградията. На пустеещото игрище встрани самотен затворник дриблираше с баскетболна топка, която току хвърляше към изкривения баскетболен кош.
Оградата пред Адам беше най-малко дванайсет стъпки висока и на върха завършваше с дебела бодлива и остра тел, която стигаше до ъгъла, където се издигаше наблюдателната кула. Този зид обикаляше Отделението от четирите страни със забележителна симетрия, а във всеки ъгъл се виждаше една и съща кула, с остъклена кабинка на върха. Отвъд зида се простираха безкрайни памукови поля. Отделението беше буквално потънало в разцъфтял памук.
Адам слезе от колата, защото изведнъж усети, че се задушава, и стисна здраво дръжката на малкото си куфарче, докато гледаше нагорещената ниска постройка, където убиваха хора. Той бавно свали сакото си и забеляза, че на ризата му вече са избили петна от пот, която лепнеше по тялото. Възелът в стомаха му отново се стегна. Пристъпи бавно и смутено напред с треперещи колене.
Скъпите му плетени мокасини се бяха покрили с прах, когато стигна наблюдателната кула и погледна нагоре. Една сериозна жена в униформа вече спускаше надолу с въже червена кофа. С такива обикновено миеха колите.
— Сложете ключовете си в кофата — каза тя без всякакви предисловия и се облегна на перилата. Бодливата тел на върха на оградата бе на около два метра под нея.
Адам веднага се подчини. Внимателно сложи ключовете в кофата, където имаше много други такива връзки. Тя дръпна въжето нагоре, а той гледаше как кофата се издига и после спира. Жената завърза някак въжето и малката червена кофа увисна безпомощно във въздуха. Ако имаше лек бриз, тя щеше да се поклаща, но в този задух нямаше и въздух за дишане. Ветровете отдавна бяха изчезнали оттук.
Охраната бе приключила с него. Някой отвътре натисна копче или дръпна лост. Адам нямаше представа кой го направи, но нещо избръмча и едното крило на масивната врата от преплетени железни халки започна да Се плъзга, за да може той да влезе. Измина пет-шест метра по черния път, после спря, когато първата врата се затвори зад него. Беше на път да научи основното правило за сигурност в затвора — на всеки вход има по две заключващи се врати.
Когато първата врата зад него отново щракна на мястото си, втората се отвори и се плъзна навътре покрай оградата. В това време един як надзирател с ръце, дебели колкото краката на Адам, се появи на главния вход на Отделението и бавно се отправи към посетителя. Имаше шкембе и дебел врат и на практика изчакваше Адам, както Адам изчакваше вратите да се затворят след него.