Адам се поколеба и се опита да измисли.
— Наистина не знам точно. Може би десетина.
— Десетина — повтори Сам почти без да движи устните си. Бе скръстил неподвижно ръце и го гледаше немигащо. — Значи по-малко от десет на сто са жени съдружници. А колко от съдружниците ви са негри?
— Не можем ли да ги наричаме чернокожи?
— Ама разбира се, но това също е остарял термин. Те искат да ги наричат афроамериканци. Разбира се, ти си достатъчно просветен политически и го знаеш.
Адам кимна мълчаливо.
— Колко са афроамериканските ви съдружници?
— Май са четирима.
— По-малко от три на сто. Да, „Кравиц и Бейн“, великият бастион на гражданска справедливост и либерални политически действия, всъщност дискриминира афроамериканците и американките. Просто не знам какво да кажа.
Адам надраска нещо нечетливо в бележника си. Разбира се, можеше да заяви, че почти една трета от сътрудниците са жени и че фирмата полага всички усилия да привлече най-добрите чернокожи студенти по право. Можеше да му обясни как двама бели, чиито предложения за работа бяха изчезнали в последната минута, сега съдеха фирмата за обратна дискриминация.
— Колко са съдружниците евреи? Осемдесет на сто ли?
— Не знам. Всъщност за мен това няма значение.
— Но за мене има. Винаги съм се чувствал неловко, когато са ме защитавали такива отявлени лицемери.
— Много хора намират това за напълно нормално.
Сам внимателно бръкна в единствения джоб на гащеризона си, извади син пакет цигари „Монклер“ и запалка. Гащеризонът му бе наполовина разкопчан и разкриваше гъстите сиви косми по гърдите му. Беше от много тънък памук. Адам не можеше да си представи как се живее тук без климатична инсталация.
Сам запали цигара и издуха дима към тавана.
— Мислех, че съм приключил с вашата фирма.
— Не ме изпраща фирмата. Дойдох доброволно.
— Защо?
— Не знам. Вие имате нужда от адвокат и…
— Защо си толкова нервен?
Адам свали пръстите от устата си и спря да потрепва с крака.
— Не съм нервен.
— Напротив. Виждал съм много адвокати тук, но никога не съм виждал толкова нервен човек. Какво има, момче? Страхуваш се, че мога да те нападна през преградата ли?
Адам изсумтя и се опита да се усмихне.
— Глупости. Не съм нервен.
— На колко си години?
— На двайсет и шест.
— Изглеждаш на двайсет и две. Кога завърши правото?
— Миналата година.
— Прекрасно. Еврейските негодници са изпратили един новак да ме спасява. Отдавна разбрах, че тайничко искат да ме видят мъртъв, но това вече го доказва. Убил съм няколко евреи, а сега те искат да ме убият. През цялото време съм бил прав.
— Признавате ли, че сте убили момчетата на Крамер?
— Какъв е този идиотски въпрос? Съдебните заседатели казаха, че съм го извършил. От девет години апелативните съдилища твърдят същото. Единствено това има значение. Защо, по дяволите, ми задаваш такива въпроси?
— Имате нужда от адвокат, мистър Кейхол. Тук съм, за да ви помогна.
— Имам нужда от много неща, момче, но, дявол да го вземе, сигурен съм, че нямам нужда от съветите на амбициозен младок като теб. Ти си опасен, синко, но си твърде невеж, за да го разбереш. — Отново тонът му бе преднамерен и безчувствен. Държеше цигарата между показалеца и средния пръст на дясната ръка и от време на време изтръскваше пепелта в пластмасова чашка. Току примигваше. Лицето му бе безизразно.
Адам си водеше безсмислени бележки, после отново се опита да погледне Сам в очите през малкия процеп на преградата.
— Вижте, мистър Кейхол, аз съм адвокат и имам силно морално предубеждение относно смъртното наказание. Имам стабилно образование и подготовка, добре познавам всичко, свързано с Осмата поправка, и мога да ви помогна. Затова съм тук. Безплатно.
— Безплатно — повтори Сам. — Каква щедрост. Нима не знаеш, синко, че сега получавам поне по три предложения седмично от адвокати, които искат да ме представляват безплатно? Големи адвокати. Известни адвокати. Богаташи. Вярно, че някои от тях са отвратителни влечуги. Всички те искрено желаят да седнат на твоето място, да запишат всички предложения и молби, отправени в последната минута, да дават интервюта, да застанат пред камерите, да ми държат ръката в последните часове, да наблюдават как ми пускат газа, после да проведат поредната пресконференция, да подпишат до говор за записваното на книга, за снимането на филм, а може би и на телевизионен сериал за живота и времето, в което е живял Сам Кейхол, един истински убиец от Клана. Разбираш ли, момче, аз съм известен и това, което съм извършил, е вече легенда. И тъй като се готвят да ме убият, след това ще стана още по-известен. Затова ме искат адвокатите. Струвам куп пари. Ама това е, нещата тая страна са много калпави.