— Казах ви, че никой не ме е изпратил тук.
— Как е Гарнър Гудман? Жив ли е още?
— Да. Той е на вашите години.
— Значи не му остава много, нали? А Тайнър?
— Мистър Тайнър е добре. Ще му кажа, че сте питали за него.
— О, моля те. Кажи му, че наистина ми липсва, всъщност и за двамата ми е мъчно. По дяволите, трябва ха ми почти две години, за да се отърва от тях.
— Те се изтрепаха от работа заради вас.
— Кажи им да ми изпратят сметката. — Сам се подсмихна под мустак и това бе първата му усмивка от началото на срещата им. Той старателно изгаси цигарата в чашката и запали нова. — Истината е, мистър Хол, че мразя адвокатите.
— Това е типично за американците.
— Адвокатите ме преследваха, обвиняваха, мамеха и после ме натикаха тук. Откакто съм дошъл, отново ме преследват, изстискват, лъжат и сега се връщат чрез теб, някакъв разпален младок без никаква идея как въобще да стигне до проклетата съдебна зала.
— Може би ще останете изненадан.
— Ще бъда страшно изненадан, синко, ако можеш да различиш задника си от дупка в земята. Ти ще бъдещ първият от „Кравиц и Бейн“, който притежава такава информация.
— Но те са ви спасявали от газовата камера през последните седем години.
— И може би трябва да им бъда благодарен за това, така ли? В Отделението има петнайсет обитатели, които са с по-дълъг стаж от мен. Защо аз да бъда следващият? Тук съм от девет години и половина. Тримон е дошъл преди четиринайсет. Е, той, разбира се, е афроамериканец, а това винаги помага. Нали знаеш, че те имат повече права. Много по-трудно е да се екзекутира някой от тях, защото каквото и да са направили, то винаги е по вина на някой друг.
— Не е вярно.
— Откъде, по дяволите, знаеш кое е вярно и кое не? Преди една година си бил още студентче с избелели джинси, което е пиело евтина бира с приятелчета идеалисти. Не си поживял още, синко. Не ми разправяй на мене кое е вярно, кое не.
— Значи подкрепяте бързите екзекуции на афроамериканците?
— Всъщност това не е лоша идея. В действителност много от тия нещастници заслужават газовата камера.
— Сигурен съм, че повечето хора в Отделението не мислят така.
— Това е твое мнение.
— А вие, разбира се, сте различен и нямате нищо общо с това.
— Така е. Аз съм политически затворник, изпратен тук от самовлюбен маниак, който ме използваше за собствените си кариеристични цели.
— Можем ли да поговорим за собствената ви вина или невинност?
— Не. Но не съм направил това, което твърдят съдебните заседатели.
— Значи сте имали съучастник? Друг ли постави бомбата?
Сам разтри дълбоките бръчки по челото си със средния пръст, сякаш за да прогони някаква мисъл. Но не успя. Изведнъж изпадна в някакъв унес. Тук бе много по-хладно, отколкото в килията. Разговорът нямаше смисъл, но поне беше с някой друг, а не с охраната или със съседа по килия. Щеше да се възползва и да го продължи колкото се може повече.
Адам прегледа бележките си и се зачуди какво да говори по-нататък. Бъбреха вече от двайсет минути, всъщност се препираха без някаква определена цел. Той реши да спомене за тяхното семейство, преди да си отиде. Но не знаеше как да започне.
Времето минаваше. Не се гледаха в очите. Сам си запали нова цигара.
— Защо пушите толкова много? — попита най-накрая Адам.
— Предпочитам да умра от рак на белите дробове. Често ще срещнеш подобно желание в Отделението за осъдени на смърт.
— По колко кутии пушите на ден?
— Стигам до три. Зависи дали имам пари.
Мина още една минута. Сам бавно допуши цигарата си и любезно попита:
— Къде си учил?
— В Юридическия в Мичиган, преди това в Пепърдайн.
— Това къде е?
— В Калифорния.
— Там ли си израсъл?
— Да.
— В колко щата съществува смъртното наказание?
— В трийсет и осем. Въпреки че в повечето от тях не се прилага. Изглежда, че е популярно само в дълбокия Юг, в Тексас, Флорида и Калифорния.
— Знаеш ли, че почитаемото правосъдие тук промени законите? Сега можем да умираме чрез смъртоносна инжекция. По-хуманно е. Нали е хубаво? Не се отнася за мен обаче, тъй като съм осъден преди това. Ще трябва да помириша газа.
— Може би няма да се наложи.
— На двайсет и шест ли си?
— Аха.
— Роден си през шейсет и четвърта, значи.
— Да.
Сам извади още една цигара от пакета и почука с Филтъра по дъската.
— Къде?
— В Мемфис — отвърна Адам, без да го гледа.
— Не разбираш, синко. Този щат има нужда от екзекуция, а аз случайно се оказвам най-близката жертва. В Луизиана, Тексас и Флорида ги убиват като мухи, а ревностните застъпници на закона в този щат не могат да разберат защо нашата малка камера не се използва Колкото по-жестоки престъпления се извършват, толкова повече хора искат екзекуции. Това им помага да се чувстват по-добре, сякаш системата започва да действа по-ефективно и престъпленията ще намалеят. Политиците открито обещават в кампаниите си създаването на повече затвори, въвеждането на по-сурови присъди и повече екзекуции. Затова онези тъпаци в Джаксън гласуваха за смъртоносната инжекция. Предполага се, че тя е по-хуманна, по-малко отвратителна и по-лесна за прилагане. Следиш ли мисълта ми?