Адам леко кимна.
— Време е за нова екзекуция и аз съм наред. Ето защо така дяволски бързат. Не можеш да ги спреш.
— Но защо да не опитаме? Искам да се възползвам от възможността.
Сам най-накрая запали цигарата си. Дръпна силно, после издуха дима през леко отворената си уста. Облегна се на лакти и надникна през отвора на преградата.
— От коя част на Калифорния си?
— От южен Лос Анджелис. — Адам срещна пронизващия му поглед и извърна очи.
— Семейството ти все още ли е там?
Остра болка преряза Адам в гърдите и за миг сърцето му спря. Сам си пафкаше цигарата и не мигаше.
— Баща ми умря — каза той с треперещ глас и се смъкна с няколко сантиметра в стола си.
Измина една дълга минута. Сам седеше изправен на стола си. Най-накрая попита:
— А майка ти?
— Тя живее в Портланд. Омъжи се повторно.
— Сестра ти къде е?
Адам затвори очи и отпусна глава.
— Учи в колеж — измънка той.
— Мисля, че се казва Кармен, нали? — попита тихо Сам.
Адам кимна.
— Откъде разбра? — попита той през зъби.
Сам се отдръпна от преградата и се отпусна назад в сгъваемия метален стол. Хвърли цигарата си на пода, без да я поглежда.
— Защо дойде тук? — попита той с много по-твърд и суров глас.
— Откъде разбра, че съм аз?
— По гласа. Същият е като на баща ти. Защо дойде тук?
— Еди ме изпрати.
Погледите им се срещнаха за миг, после Сам погледна настрани. Той бавно се облегна напред и постави лакти на коленете си. Заби поглед в пода. Седеше напълно неподвижно.
После закри очи с дясната си ръка.
10
Филип Найфе беше на шейсет и три години и му оставаха деветнайсет месеца до пенсионирането. Деветнайсет месеца и четири дни. Беше служил двайсет и седем години като главен надзирател в затвора и бе преживял управлението на шест губернатора, цяла армия от щатски законодатели, хиляди дела на затворници, безброй нарушения от страна на федералните съдилища и повече екзекуции, отколкото му се искаше да си спомня.
Директорът, както той предпочиташе да го наричат въпреки че титлата вече не съществуваше официално според законите на щата Мисисипи, бе чист ливанец, чиито родители бяха емигрирали през двайсетте години и се бяха заселили в делтата. Бяха преуспели с малката си бакалница в Кларксдейл, където майка му се бе прочула с ливанските си сладкиши. Образованието си той получи в държавно училище, после в колеж, а след това се върна в щата и се зае с наказателното право по причини, които отдавна беше забравил.
Той мразеше смъртното наказание. Разбираше, че общество го го иска, и много отдавна бе наизустил всички безчувствени доводи за необходимостта от него. То беше спирачка. Премахваше убийците. Беше върховното наказание. Беше библейско. Удовлетворяваше потребността на обществото от възмездие. Облекчаваше болката у семейството на жертвата. В случай на необходимост той Можеше убедително да изложи тези аргументи пред който и да е прокурор. Всъщност дори вярваше в един-два от тях.
Тежестта от действителното умъртвяване обаче падаше върху него и той презираше тази ужасна страна от своята работа. Именно Филип Найфе отвеждаше осъдения от килията му до тъй наречената изолационна стая, за да прекара там последния час преди смъртта. Филип Найфе бе този, който го съпровождаше от стаята до газовата камера и проверяваше каишите за краката, ръцете и главата. Имаш ли някакво последно желание? Изричал бе тези думи двайсет и два пъти в продължение на двайсет и седем години. Той трябваше да нареди на охраната да заключи вратата на камерата, да кимне на палача да дръпне лостовете за смесване на смъртоносния газ. Всъщност бе наблюдавал лицата на първите двама, докато умираха, после бе решил, че е най-добре да гледа лицата на присъстващите в малката стая отзад. Той трябваше да избере и присъстващите. Имаше да свърши стотина неща, изредени в малък наръчник от правила за умъртвяване на осъдените, включително установяването на смъртта, изнасянето на тялото от камерата, напръскването му, за да се премахне мирисът на газ от дрехите, и тъй нататък.