Веднъж бе дал показания пред законодателна комисия в Джаксън и изложи мнението си за смъртното наказание. Той имаше по-добра идея, която напразно се бе опитал да защити тогава. Според него осъдените убийци би трябвало да се държат в отделни килии, където не биха могли да убиват и от които бягството е невъзможно. Лишени са от правна амнистия. Най-накрая ще си умрат от естествена смърт в Отделението, а не от ръката на щатски служители.
Тези предложения излязоха на първите страници на вестниците и за малко не го уволниха заради тях.
Деветнайсет месеца и четири дни, мислеше си той, докато прокарваше пръсти през гъстата си сива коса и бавно четеше последното становище на Пети областен съд. Лукас Ман седеше от другата страна на бюрото и чакаше.
— Четири седмици — каза Найфе и остави документите настрана. — Колко обжалвания остават? — попита провлечено.
— Обичайните последни усилия — отвърна Ман.
— Кога пристигна това?
— Рано тази сутрин. Сам ще го обжалва във Върховния съд, където вероятно няма да му обърнат внимание. Това ще отнеме около седмица.
— Твоето мнение на адвокат?
— До този момент са били представени всички заслужаващи внимание аргументи. Шансът да стане след четири седмици е петдесет на сто.
— Това е много.
— Нещо ми подсказва, че този може би ще гръмне.
При безкрайните завъртания на рулетката за смъртното наказание шанс от петдесет на сто означаваше почти пълна сигурност. Подготовката трябваше да започне. Трябваше да се отвори наръчникът. След безкрайни обжалвания и отлагания в продължение на години последните четири седмици щяха да отлетят като един миг.
— Говорил ли си със Сам? — попита директорът.
— Няколко думи. Сутринта му занесох копие от становището на съда.
— Гарнър Гудман ми позвъни вчера и каза, че изпращат един от младите им сътрудници да говори със Сам. Погрижи ли се за това?
— Говорих с Гарнър и със сътрудника. Казва се Адам Хол и в момента е при Сам. Ще бъде интересно. Сам му е дядо.
— Какво?
— Добре ме чу. Сам Кейхол е дядо на Адам Хол по бащина линия. При рутинното проучване на Адам Хол вчера забелязахме няколко бели петна. Позвъних на ФБР в Джаксън и след два часа те вече разполагаха с много косвени доказателства. Тази сутрин го попритиснах и той си призна. Не мисля, че се опитва да го крие.
— Но той носи друго име.
— Това е дълга история. Не са се виждали, откакто Адам е бил бебе. Баща му е напуснал щата след арестуването на Сам. Отишъл на запад, местил се, често оставал без работа, изглежда, е бил истински неудачник. Самоубил се през осемдесет и първа. Така или иначе, Адам е учил в колеж и има отличен успех. Завършил е право в Мичиган в един от десетте най-добри университети, бил е редактор на правно списание. Постъпил на работа при нашите приятели от „Кравиц и Бейн“ и днес сутринта се появи, за да се срещне с дядо си.
Сега Найфе зарови и двете си ръце в косата и поклати глава.
— Прекрасно. Нямаме нужда от реклама, нито от тъпи репортери с техните идиотски въпроси.
— В момента са заедно. Предполагам, че Сам ще се съгласи момчето да го представлява. Искрено се надявам да склони. Никога не сме екзекутирали затворник без адвокат.
— Но не е зле да екзекутираме някой и друг адвокат без затворник — каза Найфе и се усмихна насила. Омразата му към адвокатите бе пословична, но Лукас не се дразнеше от това. Разбираше го. Веднъж бе пресметнал, че Филип Найфе е бил на практика обвиняем в повече дела, отколкото който и да е друг човек в историята на щата. Беше си спечелил правото да мрази адвокатите. — Пенсионирам се след деветнайсет месеца — каза той, сякаш Лукас не го знаеше. — Кой е следващият след Сам?
Лукас се замисли, опитвайки се наум да прехвърли огромното количество обжалвания на четирийсет и седемте затворници.
— Май никой. Пицата бе на косъм преди четири месеца, но успя да получи отлагане. Изтича след около година, но в неговото дело има и други проблеми. До две години не виждам следваща екзекуция.
— Пицата ли? Не се сещам.
— Малкълм Фрайър. За една седмица убил три момчета, които разнасяли пици. На процеса твърдял, че мотивът му не е бил грабеж. Просто бил гладен човекът.
Найфе вдигна и двете си ръце и кимна.
— Да, да, спомних си. Той ли е на ред след Сам?
— Вероятно. Трудно е да се каже.
— Знам. — Найфе плавно се изправи и застана до прозореца. Обувките му бяха някъде под бюрото. Пъхна ръце в джобовете си, притисна пръстите на краката в килима и за миг се замисли дълбоко. След последната екзекуция го бяха взели в болницата. Сърцебиене, каза неговият лекар. Прекара една седмица на легло, наблюдавайки ускорения си пулс на монитора. После обеща на жена си никога повече да не присъства на екзекуция. Ако успееше някак да преживее екзекуцията на Сам, след това можеше да се оттегли и да получи пълна пенсия.