Обърна се и погледна приятеля си Лукас Ман.
— Този път не мога да го направя, Лукас. Ще прехвърля топката на друг, някой от подчинените ми, някои по-млад, способен, на когото мога да имам доверие и който никога не е виждал подобно представление, някой, който просто жадува да оцапа ръцете си.
— Не е Наджънт, нали?
— Точно той. Джордж Наджънт, полковник от запаса, моят доверен помощник.
— Той е смахнат.
— Да, но си е наш, Лукас. Той е фанатик по отношение на подробностите, дисциплината, организацията — най-подходящият е, дявол да го вземе. Ще му дам наръчника, ще му кажа какво искам и той ще извърши чудесно умъртвяването на Сам Кейхол. Ще бъде безупречен.
Джордж Наджънт бе помощник главен надзирател в Парчман. Бе се прочул с организирането на най-успешния изправителен лагер за престъпници, попаднали за първи път в затвора. Това беше жестоко изпитание в продължение на шест седмици, през които Наджънт се перчеше и крачеше важно наоколо с черни ботуши, ругаеше и заплашваше с жестоки наказания при най-малкото нарушение. Попадналите за първи път в затвора рядко се връщаха в Парчман.
— Той е луд, Филип. Няма да мине много време, и някой ще пострада.
— Точно така! Сега разбираш. Ще го оставим да се справи със Сам според правилника. По книгата. Наджънт умира да спазва нравилата. Той е най-подходящият, Лукас. Ще бъде безупречна екзекуция.
Това всъщност нямаше никакво значение за Лукас Ман. Той вдигна рамене и каза:
— Ти се шефът.
— Благодаря — отвърна Найфе. — Само ще държиш под око Наджънт, нали? Аз ще го следя от тази страна, а ти се грижи за юридическите въпроси. Ще се справим.
— Ще бъде най-голямата екзекуция — каза Лукас.
— Знам. Трябва да забавя темпото. Аз съм стар човек.
Лукас събра книжата си от бюрото и се отправи към вратата.
— Ще ти позвъня, след като Адам си отиде. Трябва да ми се обади, преди да си тръгне.
— Бих искал да се запозная с него — каза Найфе.
— Той е свястно момче.
— Като цялото семейството, а?
Свястното момче и осъденият му дядо седяха мълчаливо петнайсет минути. Единственият звук в стаята бе Неприятното бръмчене на претоварения вентилатор. По някое време Адам отиде до стената и сложи ръка пред прашните перки. Усети лек полъх на по-хладен въздух. Облегна се на гишето със скръстени ръце и погледна към вратата, колкото се може по-далеч от Сам. Поседя така, след което вратата се отвори и се появи сержант Пакър.
— Само да видя дали всичко е наред — каза той, погледна първо към Адам, после през преградата към Сам, който се бе облегнал напред с ръка върху лицето.
— Добре сме — каза неубедително Адам.
— Хубаво — каза Пакър и бързо затвори вратата.
Резето щракна и Адам бавно се върна при стола си. Придърпа го близо до преградата и опря лакти в нея. Една-две минути Сам не му обръщаше внимание, после изтри очи с ръкава си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.
— Трябва да поговорим — прошепна Адам.
Сам кимна, но не каза нищо. Отново изтри очите си, този път с другия ръкав. Извади цигара и я захапа. Ръката му трепереше, докато щракаше запалката си. Бързо издуха дима.
— Значи ти наистина си Алън — рече той тихо и дрезгаво.
— Някога, да. Узнах го след смъртта на баща ми.
— Роден си през шейсет и четвърта.
— Да.
— Първият ми внук.
Адам кимна и погледна настрани.
— Изчезнахте през шейсет и седма.
— Нещо такова. Не помня. Най-ранните ми спомени са от Калифорния.
— Научих, че Еди е отишъл в Калифорния и че му се е родило второ дете. Някой ми каза по-късно, че се казва Кармен. През годините научавах това-онова и знаех, че сте някъде в Южна Калифорния, но той направи всичко възможно, за да изчезне.
— Местехме се често, когато бях малък. Мисля, че му е било трудно да се задържи на постоянна работа.
— Ти не знаеше ли нищо за мен?
— Не. Никога не се говореше за семейството. Научих за теб едва след смъртта му.
— Кой ти каза?
— Лий.
Сам затвори очи за миг, после отново запуши.
— Как е тя?
— Мисля, че е добре.
— Защо постъпи на работа при „Кравиц и Бейн“?
— Фирмата е добра.
— Знаеше ли, че те ме представляват?
— Да.
— Значи си го планирал от самото начало?
— От близо пет години.
— Но защо?
— Не знам.
— Сигурно имаш някаква причина.
— Причината е очевидна. Ти си ми дядо, нали? Независимо дали ми харесва, или не, ти си си ти и аз съм си аз. А сега съм тук, така че какво ще правим?