— Мисля, че трябва да си идеш.
— Няма да си ида, Сам. Подготвям се за това от дълго време.
— За какво си се подготвял?
— Трябва ти адвокат. Нуждаеш се от помощ. Затова съм тук.
— Никой не може да ми помогне вече. Решили са да ме тикнат в камерата поради много причини. Не трябва да се замесваш.
— Защо?
— Първо, защото положението е безнадеждно. Ще те заболи, ако се изтрепеш от работа и се провалиш. Второ, ще се разкрие кой си. Ще бъде ужасно неловко. Животът ти ще е много по-добър, ако си останеш Адам Хол.
— Аз съм Адам Хол и не възнамерявам да променям името си. Но същевременно съм и твой внук, а това също не може да се промени, нали? Та какво толкова страшно има?
— Ще бъде много неприятно за семейството ти. Еди направи всичко възможно, за да те опази. Не разваляй сега всичко.
— Няма защо да крия. Във фирмата знаят. Казах на Лукас Ман и…
— Тази мижитурка ще раздрънка на всички. Не му вярвай нито за миг.
— Виж какво, Сам, ти не разбираш. Не ме интересува дали ще се раздрънка, или не. Не ме интересува дали светът ще разбере, че съм ти внук. Омръзнали са ми всички тия мрачни семейни тайни. Сега съм голям и мога да се грижа за себе си. Плюс това съм адвокат и кожата ми започва да загрубява. Мога да се справя.
Сам се поотпусна малко в стола си и се загледа в пода, като леко се подсмихваше. После изпъшка и много бавно кимна.
— Ти просто не разбираш, момче — каза той отново, вече отчетливо и търпеливо. Дрезгавостта бе изчезнала.
— Ами обясни ми — усмихна се Адам.
— Ще ни трябва много време.
— Разполагаме с четири седмици. Много може да се разкаже за четири седмици.
— Какво по-точно искаш да узнаеш?
Адам се облегна на лакти още по-напред, с отворен бележник и писалка в ръка. Очите му бяха на сантиметри от отвора в преградата.
— Първо, искам да говорим за делото — обжалвания, стратегия, процесите, взрива, с кого си бил в онази нощ…
— Не съм бил с никого.
— Можем да поговорим за това по-късно.
— Вече започнахме. Бях сам, чуваш ли?
— Добре. Второ, искам да науча нещо повече за моето семейство.
— Защо?
— А защо не? Защо да го пазиш в тайна? Искам да знам нещо за твоя баща, за неговия баща, за твоите братя и братовчеди. Може да не ми харесат тези хора, след като чуя всичко, но имам право да знам. През целия си живот съм бил лишен от тези неща и сега искам да знам.
— Няма нищо забележително.
— Нима? Е, Сам, мисля, че има доста забележителни неща, след като си стигнал до Отделението за осъдени на смърт. Обществото тук е доста специално. Като добавим факта, че ти си бял, все пак заможен навремето и наближаващ седемдесет, получава се нещо доста забележително. Искам да знам как и защо си стигнал дотук. Какво те е накарало да вършиш тези неща? Колко клановци е имало в семейството? И защо? Колко общо са убитите?
— И ги мислиш, че просто ще ти разкажа всичко това?
— Да, мисля, че ще го направиш. Ще отстъпиш. Аз съм ти внук, Сам, единственият жив роднина, когото го е грижа за тебе. Ще проговориш, Сам. Ще говориш с мен.
— При положение, че стана разговорлив, какво друг ще обсъждаме?
— Еди.
Сам пое дълбоко въздух и затвори очи.
— Не искаш ли твърде много? — попита той тихо.
Адам драскаше нещо безсмислено в бележника си.
Сега беше време за изпълнението на ритуала по изпушването на още една цигара и Сам го извърши с още по-голямо старание. Поредната струя син дим се насочи към мъглата високо над главите им. Ръцете му отново спряха да треперят.
— След като свършим с Еди, за какво друго искаш да говорим?
— Не знам. Нещо, което ще ни запълни четирите седмици.
— А кога ще говорим за теб?
— Когато искаш. — Адам се пресегна към куфарчето си и извади една тънка папка. Пъхна през отвора листове и писалка. — Това е споразумение, че приемаш да те представлявам. Подпиши долу.
Без да се докосва до листа, Сам го прочете от разстояние.
— Значи отново да сключа споразумение с „Кравиц и Бейн“.
— Ами нещо такова.
— Какво искаш да кажеш? Тук пише, че съм съгласен онези евреи отново да ме представляват. Толкова много време ми трябваше да се отърва от тях, а дори не им плащах, дявол да го вземе.
— Сключваш споразумение с мен, Сам. Никога няма да видиш онези хора, щом не искаш.
— Не искам.
— Добре. Но все пак работя в тази фирма, така че споразумението трябва да се сключи с нея. Просто е.
— А, оптимизмът на младежта. Всичко е лесно. Аз си седя тук, на стотина крачки от газовата камера, а часовникът ей там, на стената, отброява все по-безмилостно времето, което ми остава, и всичко е просто.