— Това е губене на време.
— Тук съм изгубил близо десет години. Един ден повече е без значение.
— Може да не ми разрешат да се върна, ако не те представлявам официално. Това посещение днес е специално благоволение.
— Страхотен екип са тия момчета, нали? Кажи им, че си мой адвокат за следващите двайсет и четири часа. Ще те пуснат.
— Имаме много работа, Сам. Ще ми се да започнем.
— Не разбираш ли, че трябва да помисля. Когато прекараш тук девет години сам в килията си, започваш наистина добре да мислиш и да анализираш. Но не можеш да го правиш бързо, разбираш ли? Отнема ти по-дълго време да подредиш нещата по местата им. Знаеш ли, сега сякаш ми се вие свят. Доста силен удар ми нанесе.
— Окей.
— Утре ще бъда по-добре. Тогава можем да говорим. Обещавам ти.
— Щом така искаш. — Адам затвори писалката и я сложи в джоба си. Пъхна папката в куфарчето и се отпусна на стола. — През следващите два месеца ще бъда в Мемфис.
— В Мемфис ли? Мислех, че живееш в Чикаго.
— Имаме малка кантора в Мемфис. Там ще работя. Телефонният номер е на визитната картичка. Можеш да ми позвъниш по всяко време.
— Какво ще правиш, когато свърши всичко това?
— Не знам. Може би ще се върна в Чикаго.
— Женен ли си?
— Не.
— А Кармен?
— И тя не е.
— Каква е тя?
Адам скръсти ръце зад тила си и се загледа в тънката мъгла над тях.
— Много е умна. Много хубава. Страшно прилича на мама.
— Евелин беше красиво момиче.
— Все още е красива.
— Винаги съм смятал, че Еди има късмет с нея. Въпреки че не харесвах семейството й.
А тя със сигурност не е харесвала семейството на Еди, помисли си Адам. Брадичката на Сам почти докосваше гърдите му. Той разтри очи и щипна върха на носа си.
— Тая работа със семейството ще отнеме доста време, нали? — попита той, без да вдига глава.
— Да.
— Може би няма да мога да говоря за някои неща.
— Напротив, ще можеш. Дължиш ми го, Сам. И на себе си също.
— Не знаеш за какво говориш, иначе няма да искаш да узнаеш всичко.
— Опитай. Писнало ми е от тайни.
— Защо настояваш да знаеш толкова много?
— За да мога да се опитам да го разбера.
— Ще бъде просто губене на време.
— Не мислиш ли, че аз трябва да реша това?
Сам постави ръце на коленете си и бавно се изправи. Пое дълбоко въздух и погледна надолу към Адам през преградата.
— Сега искам да си ида.
Очите им се срещнаха през тесния процеп.
— Разбира се — каза Адам. — Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не. Само се върни.
— Обещавам ти.
11
Пакър затвори вратата, заключи я и заедно излязоха от тясната сянка пред стаята за разговори на ослепителното обедно слънце. Адам примижа и спря за миг, после отчаяно затърси тъмните очила из джобовете си. Пакър чакаше търпеливо, очите му бяха предвидливо скрити зад дебели огледални стъкла, а лицето му бе защитено от широката периферия на униформената шапка. Не можеше да се диша, въздухът беше като нажежена стена. Ръцете и лицето на Адам веднага се покриха с пот, докато най-накрая намери очилата в куфарчето и ги надяна. Премигна, намръщи се и щом привикна с тях, последва Пакър през черния път и прежурената трева пред Отделението.
— Сам добре ли е? — попита Пакър. Бе пъхнал ръце в джобовете си и не бързаше.
— Предполагам, да.
— Гладен ли сте?
— Не — отвърна Адам и погледна часовника си.
Наближаваше един часа. Не беше сигурен дали Пакър му предлага затворническата храна или нещо друго, но не можеше да рискува.
— Жалко. Днес е сряда, а това означава ряпа и царевичен хляб. Чудесно е.
— Благодаря. — Адам беше сигурен, че някъде дълбоко в гените му е заложено да мечтае за ряпа и царевичен хляб. Днешното меню трябваше да напълни със слюнка устата му и да предизвика трънка в стомаха му.
Но той се смяташе за калифорниец и доколкото си спомняше, не бе виждал ряпа. — Може би следващата седмица — каза той, не вярвайки на ушите си, че му предлагат да обядва в Отделението.
Бяха стигнали до първата врата. Когато тя се отвори, Пакър, без да изважда ръце от джобовете си, попита:
— Кога ще дойдете пак?
— Утре.
— Толкова скоро?
— Да. Ще идвам тук известно време.
— Е, радвам се, че се запознахме. — Той се ухили и се отдалечи.
Когато Адам преминаваше през втората врата, червената кофа започна да се спуска. Спря на един метър от земята и той започна да рови на дъното, докато намери своята връзка с ключове. Не погледна нито веднъж към охраната.
Бяло микробусче с официалните надписи на затвора отстрани и отзад чакаше до колата на Адам. Прозорецът откъм шофьора се отвори и Лукас Ман подаде глава.