Близнаците обичаха да идват в кантората. В детската градина трябваше да бъдат не по-рано от осем, а Марвин можеше малко да поработи, преди да заведе момчетата и да отиде в съда. Това ставаше може би веднъж месечно. Всъщност не минаваше и ден, без едно от момчетата да не моли Марвин да ги заведе първо в кантората, а после в детската градина.
Наближаваше седем и трийсет, когато пристигнаха, и близнаците тутакси се втурнаха към бюрото на секретарката и към дебелия куп хартия, която сякаш само чакаше да бъде нарязана, съшита с телбод и сгъната на пликове. Кантората се намираше в сграда, която по различно време е била разширявана. Входната врата се отваряше към малко фоайе, а бюрото на жената на пропуска бе едва ли не под стълбището. Четири стола за клиенти подпираха стената. Под столовете бяха разпръснати списания. Надясно и наляво от фоайето се намираха малки адвокатски кантори. Сега Марвин имаше трима съдружници, които работеха за него. Тесен коридор минаваше направо през средата на долния етаж, така че на трийсетина метра от входната врата се виждаше задният край на сградата. Кабинетът на Марвин беше последното най-голямо помещение долу. Вляво имаше малка тоалетна, до която се намираше претъпкан килер. Точно срещу килера беше стаята на секретарката на Марвин. Казваше се Хелън, апетитна млада жена, по която Марвин въздишаше от близо осемнайсет месеца.
На втория етаж се намираха тесните кабинети на още двама адвокати и две секретарки. Третият етаж нямаше нито отопление, нито климатична инсталация и се използваше за склад.
Марвин Крамер обикновено пристигаше в кантората си между седем и трийсет и осем, защото му беше приятно да прекара един спокоен час, преди да дойдат и останалите от фирмата и да зазвъни телефонът. Както обикновено, на двайсет и първи април, петък, той пристигна пръв.
Отключи входната врата, завъртя ключа на лампата и спря във фоайето. Близнаците вече бяха изтичали по коридора. Джош бе сграбчил ножиците, а Джон телбода, когато Марвин се показа на вратата и ги предупреди да не правят безобразия. Той се усмихна тайничко, после отиде в кабинета си и скоро работата го погълна.
По-късно в болницата щеше да си спомни, че към осем без четвърт се качи по стълбите на третия етаж да търси едно старо дело, което му трябваше. Бе промърморил нещо на себе си, докато изкачваше стъпалата. Както се развиха събитията, старото дело спаси живота му. Момчетата се смееха някъде долу под него.
Взривът избухна със страхотна сила. Петнайсет пръчки динамит в центъра на сграда с гредоред за секунди я превръщат в трески и парчета зидария. В продължение на минута-две наоколо хвърчаха едри отломки. Сякаш имаше земетресение. По-късно очевидци описваха как цяла вечност по улиците на Гринвил се сипели стъкла.
Джош и Джон Крамер бяха на четири-пет метра от епицентъра на взрива и за щастие не разбраха какво става. Не страдаха. Местните пожарникари откриха обезобразените им телца под огромни купища развалини. Отначало Марвин Крамер отхвръкна към тавана на третия етаж, а после пропадна заедно с парчета от покрива в пушещия кратер в центъра на сградата. Десет минути по-късно го намериха в безсъзнание и го откараха в болницата. След три часа ампутираха и двата му крака до коленете.
Взривът избухна точно в седем и четирийсет и шест и това само по себе си бе някаква щастлива случайност. След трийсет минути всички стаи в кантората щяха да бъдат пълни с хора. В този момент секретарката на Марвин, Хелън, излизаше от близката поща и усети експлозията. След десет минути тя щеше да е вътре и да прави кафе. Дейвид Лъкланд, единият от съдружниците, живееше през три пресечки и точно заключваше вратата на дома си, когато чу експлозията. Десет минути по-късно той би трябвало да преглежда пощата в кабинета си на втория етаж.
В съседната кантора избухна малък ножар и въпреки че бе овладян бързо, допринесе за всеобщата паника. Гъстият дим, който се стелеше известно време, прогони хората наоколо.
Двама пешеходци бяха ранени. Една кантонерка метър на два се приземи на тротоара на стотина метра от кантората, подскочи веднъж и хласна мисис Милдред Толгън право в лицето, докато тя се отдалечаваше от паркираната си кола и гледаше по посока на експлозията. Резултатът бе счупен нос и лоша рана без трайни последици.
Второто нараняване бе незначително, но много важно. Пострадалият не беше тукашен, казваше се Сам Кейхол и вървеше бавно към кантората на Крамер, когато земята се разтърси толкова силно, че той загуби равновесие и се препъна в бордюра на тротоара. Докато се опитваше да стане, едно летящо късче стъкло го удари по врата, а друго разряза лявата му буза. Той се прикри зад близкото дърво, докато наоколо се сипеха парчетии и отломки. Сам се взря втренчено в разрушенията пред себе си и после избяга.