Стивън Кинг
Камионите
Наричаше се Снодграс и по лицето му личеше, че се кани да направи нещо необикновено. Очите му бяха облещени, бялото им лъскаше като на куче, готово да налети на бой. Двете хлапета, които нахълтаха в паркинга със стария си фюри, се опитаха да го разубедят, но той беше навирил глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Закръгленото му шкембенце беше пристегнат в хубав, малко поизлъскан на седалището костюм. Беше търговски пътник и притискаше до гърдите си чантата с мостри като заспало кученце.
— Опитай се пак да пуснеш радиото — каза шофьорът, седнал на бара.
Барманът, който обикновено приготовляваше аламинутите, сви рамене и включи апарата. Превъртя по цялата скала, но до ушите ни достигна само слабо пропукване, причинено от атмосферните смущения. Шофьорът запротестира:
— Не трябваше да бързаш, може да си пропуснал някоя станция.
— Как не — отвърна готвачът. Беше възрастен чернокож с добродушна усмивка. Изобщо не обърна внимание на шофьора, а продължи да се взира през панорамната витрина, която заемаше цяла една стена на ресторантчето.
На паркинга се бяха разположили седем-осем тежки камиона: моторите им работеха на малки обороти, сякаш мъркаха гигантски котки. Имаше няколко „Мака“, един „Хемингуей“ и четири-пет „Рео“: камионите с ремаркета, пътуващи из цялата страна, с куп регистрационни номера и късовълнови антени отзад.
Колата на хлапетата лежеше преобърната на покрива си, след като беше издълбала в чакъла дълбоки дъгообразни следи. Приличаше на неузнаваема купчина желязо. На входа на паркинга стоеше смазан кадилак.
Собственикът му се блещеше през пропуканото стъкло като риба на сухо. На ухото му висяха очила с рогови рамки.
Посред паркинга лежеше момиче в розова рокля. То беше изскочило от кадилака и се бе впуснало в лудешки бяг, щом разбра, че колата ще се сблъска, но шансовете му бяха равни на нула. Гледката беше ужасяваща, въпреки че момичето лежеше ничком. Над тялото му кръжаха облаци мухи.
Преди около час някакъв стар форд комби бе изтласкан през перилата на отсрещната страна на шосето. Оттогава не бе минала никаква кола. Бариерата на магистралата не се виждаше от ресторанта, а телефонът не работеше.
— Не трябваше да бързаш — протестираше шофьорът. — Трябваше да…
Точно в този момент Снодграс хукна. Скочи рязко и преобърна масата, чашите за кафе се разбиха на пода, захарта се разхвърча във всички посоки. Очите му бяха изцъклени лудо, изкривената му уста бърбореше несвързано:
— Трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем…
Малкият извика, а приятелката му изпищя.
Седях най-близо до вратата и успях да го сграбча за ризата, но той се отскубна. Беше така навит, че би преминал дори през бронираната врата на банков сейф.
Затръшна вратата и се втурна към канавката вляво. Два камиона моментално се впуснаха след него, ауспусите им бълваха тъмнокафяв дим към небето, огромните задни колела изхвърляха чакъла във всички посоки.
Оставаха му още пет-шест крачки до края на паркинга. Снодграс се обърна и погледна назад, на лицето му се изписа ужас. Краката му се преплетоха, той се препъна и политна напред. Успя да се задържи, но вече беше късно.
Един от нападателите забави ход, а другият атакува — огромната решетка на радиатора проблясваше кръвожадно под слънчевите лъчи. Снодграс изкрещя, писъкът му бе почти заглушен от силното бучене на дизеловия мотор.
Камионът не го прегази. По-добре да го беше сторил. Огромната машина подхвърли Снодграс, както футболист при начален удар. За миг тялото му се очерта като раздърпано плашило на фона на нажежения от следобедното слънце небосвод, после се приземи в канавката.
Спирачките на големия камион изскърцаха като задъхано чудовище, предните колела заораха в чакъла и чудовището спря на сантиметри от витрината. Проклета гад.
Момичето в сепарето изпищя и стисна бузите си с ръце. Пръстите й се впиваха в плътта и превръщаха лицето й в гротескна маска.
Някъде се строши стъкло. Обърнах се и видях шофьора, който стискаше така силно чашата, че тя стана на късчета в ръцете му. Струва ми се, че не съзнаваше какво прави. Мляко и кръв покапаха по бара.
Чернокожият барман бе застинал до радиото с кърпа в ръка, на лицето му беше изписано изумление, зъбите му проблясваха. За миг се възцари пълна тишина, нарушавана само от боботенето на камиона, който се бе върнал при другарите си. Момичето заплака и всичко пак беше в ред — или поне малко по-нормално.
Моята кола „Камаро“, модел 1971 година, стоеше смазана до неузнаваемост от другата страна на шосето. Все още я изплащах, но предполагам, че в момента това съвсем нямаше значение.