Камионът на МакКачън се повреждал и пак го поправяли, и пак се повреждал, и пак го поправяли. Когато „Кресуелът“ накрая грохнал, това станало по забележителен начин.
МакКачън и чичо Ото идвали по пътя на Черния Хенри един ден през 1953 и според признанието на чичо Ото и двамата били кьоркютук пияни. Чичо Ото превключил на първа, за да изкачат Тринити Хил. Това минало добре, но тъй като бил страхотно пиян, не му минало през ум да превключи на по-висока предавка, когато започнали да се спускат надолу. И умореният стар мотор на „Кресуела“ прегрял. Нито чичо Ото нито МакКачън забелязали чак докъде се е отклонила стрелката на таблото. В основата на хълма последвала експлозия, от която страничните прегради от отделението на мотора се отворили встрани като драконови крила. Капакът на радиатора подскочил високо в лятното небе. Вдигнал се облак пара. Плиснал бензин и залял предното стъкло. Чичо Ото натиснал силно педала на спирачката, но Кресуелът имал лошия навик да изпуща спирачна течност и педалът потънал до ламарината. Той не виждал накъде кара и излязъл от пътя, отначало в канавката, а после оттатък канавката. Ако камионът беше убил скоростта си, всичко все пак можеше да завърши добре. Но моторът продължавал да работи и отначало избило едно бутало, после още две, като бомбички на Четвърти Юли. Чичо Ото каза, че едно от тях минало направо през вратата, която се отворила. Дупката била достатъчно голяма, за да си провре човек юмрука през нея. Спрели в една нива с метличина. Ако предното стъкло не било покрито с масло, сигурно са щели да имат чудесен изглед към Белите Планини.
Това е било последното пътешествие на Кресуела на МакКачън. Той повече не се премести от тази нива. Не, че е имало някакви протести от собственика на нивата, естествено тя беше тяхна. Доста поотрезнели от преживяването, двамата слезли, за да разгледат щетите. Никой от тях не беше механик, но не беше нужно човек да е такъв, за да разбере, че раната е смъртоносна. Чичо Ото бил поразен — или поне така казал на баща ми — и предложил да плати камиона. Джордж МакКачън му казал да не става глупак. Всъщност МакКачън бил направо в нещо като екстаз. Той огледал нивата, изгледа към планината и решил, че това е мястото, където ще построи къща, за да се оттегли на стари години. Казал на чичо Ото само това, но с тон, с който говорел единствено за религиозни работи. Върнали се пеша до пътя и се качили на камиона на Хлебарницата на Гашмън, който минавал случайно в този момент. МакКачън казал на баща ми, че в това има пръст провидението — той просто търсел идеалното място, а то било там през цялото време, прекосявали тази нива три-четири пъти седмично, без да си дадат труд да я погледнат. Божията ръка, повтарял той, без да си дава сметка, че ще умре след две години точно на тази нива, премазан от предницата на собствения си камион — камионът, който след това остана на чичо Ото.
МакКачън накарал Били Дод да закачи ремонтната си кола за Кресуела и да го обърне така, че да гледа към пътя. Щял да може да го гледа, казал той, всеки път като минавал по пътя и да му напомня, че когато Дод го закачи отново и го изтегли завинаги, това ще бъде, за да могат да дойдат строителите и да започнат да копаят мазето. Той бил малко сантиментален, но не от хората, които биха оставили сантиментите да му попречат да спечели някой долар. Когато един от горските работници на име Бейкър дошъл година по-късно и му предложил да купи колелата на Кресуела, заедно с гумите, защото били същият размер като тези на неговия камион, МакКачън му взел двадесетте долара, без да се поколебае. Спомнете си, това е бил човек, който тогава е имал милион. Той казал на Вейкър да вдигне камиона на трупчета. Казал, че не искал като минава да го гледа проснат до пояс в трева и метличина, като някаква развалина. Бейкър направил, каквото му казали. Една година по-късно Кресуелът падна от трупчетата и смачка МакКачън. Старите хора разказваха тази история с наслада и винаги завършваха с думите, че се надявали, че МакКачън да се е порадвал на двадесетте долара, които получил за колелата.