Израснах в Касъл Рок. Преди да се родя, баща ми бил работил вече за Шенк и МакКачън десетина години и камионът, който бе станал собственост на чичо Ото заедно с всичко друго, което е принадлежало на МакКачън, беше една от забележителностите в живота ми. Майка ми пазаруваше в магазина Уорън в Бриджтън и за там се минаваше по пътя на Черния Хенри. Така че всеки път, когато минавахме, камионът беше там, на нивата, на фона на Белите Планини. Вече не беше на трупчета — чичо Ото бе казал, че един нещастен случай стига — но само мисълта за това, което се беше случило стигаше, за да се разтреперят гащите на едно малко момче.
Той беше там през лятото, през есента дъбовите и брястовите дървета в трите края на нивата пламтяха като факли, през зимата преспите го затрупваха до фаровете, така че приличаше на мастодонт, който се бори в бели плаващи пясъци, през пролетта нивата се превръщаше в кално блато и човек се чудеше, че той не потъва вдън земя. Ако не беше хубавата основа от здрав Мейнски камък, сигурно щеше да стане точно така. През всички сезони, всички години той си беше там.
Дори се качих в него веднъж. Веднъж баща ми отби колата встрани от пътя, когато отивахме на панаира във Фрайбург, хвана ме за ръка и ме поведе към нивата. Предполагам, че е било 1960 или 1961 година. Камионът ме плашеше. Бях чувал историята за това как камионът се плъзнал напред и премазал съдружника на чичо ми. Бях чувал тази история в бръснарницата, скрит зад списание „Лайф“, което не можех да чета, слушах мъжете да си говорят за това, как е бил премазан и как се надявали, че се порадвал на двадесетте долара за колелата. Един от тях, — може да е бил Били Дод, бащата на лудия Франк, каза, че МакКачън приличал на тиква, смачкана от колело на трактор. Тези мисли не напускаха съзнанието ми в продължение на месеци… но баща ми, естествено, нямаше никаква представа за това.
Баща ми просто си бе помислил, че може да ми хареса да седна в кабината на стария камион. Той бе забелязал как го гледам всеки път, когато минаваме оттам и предполагам, че съвсем погрешно бе взел моя ужас за възхищение.
Спомням си метличините, леко помръкнали от октомврийския хлад. Помня сивия вкус на въздуха, леко нагарчащ, леко остър и сребристия вид на мъртвата трева. Спомням си как стъпките ни правеха уишшш-уишшш. Но това, което помня най-добре е как изплува камионът, как става все по-голям и по-голям — как се зъби радиаторът, кървавочервената му боя, помътеният поглед на предното стъкло. Усетих как ме залива вълна от страх по-студена и по-сива от вкуса на въздуха, когато баща ми ме хвана под мишниците и ме вдигна в кабината с думите: „Подкарай Куентин… закарай го в Портланд!“ Спомням си допира на въздуха по лицето си, докато той ме повдигаше все по-високо и по-високо и тогава неговият чист аромат бе заменен от миризмата на масло „Диамант“, напукана кожа, миши изпражнения и… кълна се… кръв. Спомням се, че се опитвах да не се разплача, докато баща ми бе вдигнал глава и ми се усмихваше, убеден, че ми е доставил страхотно преживяване (така си и беше, само че не по начина, по който той си го представяше). Тогава изведнъж се почувствах абсолютно сигурен, че той ще си иде, или поне ще се обърне с гръб и камионът просто ще ме изяде — ще ме изяде жив. И това, което ще изплюе, ще изглежда сдъвкано, натрошено и… някак експлодирало. Като тиква, размазана от колелото на трактор.
Разплаках се и баща ми, който беше най-добрия човек, ме свали, започна да ме успокоява и ме пренесе до колата. Той ме носеше в ръце, над рамото си и аз гледах отдалечаващия се камион сред нивата с огромния си радиатор, с огромната дупка за манивелата, която приличаше на ужасяващо разместено око и ми се искаше да му кажа, че ми е замирисало на кръв и затова съм се разплакал. Предполагам, че нямаше да ми повярва.
Като всеки петгодишен, който вярва в дядо Мраз, баба Яга и Торбалан, аз вярвах и в това, че отвратителните страховити чувства, които ме обхванаха, когато баща ми ме сложи в кабината, дойдоха от камиона. Бяха ми нужни двадесет и две години, за да разбера, че не Кресуелът е убил Джордж МакКачън. Чичо ми Ото го бе извършил.
Кресуелът бе забележителност в моя живот, но той бе част от общественото съзнание на цяла област. Ако човек обясняваше на някого как да стигне от Бриджтън до Касъл Рок, обикновено казваше, че ще се ориентира по един голям стар червен камион от лявата страна в една нива, около четири и половина-пет километра след отбивката от шосе 11. Човек можеше често да види туристи, отбили встрани от пътя (понякога заставаха и падаше голям смях), да правят снимки на Белите Планини с камиона на чичо Ото на преден план за художествена перспектива — много време баща ми наричаше Кресуела „Мемориален Туристически Камион на Тринити Хил“, но след известен период спря да го прави. До тогава манията на чичо От спрямо камиона бе станала прекалено силна, за да бъде смешно.