Първенците на Касъл Рок бяха шашардисани. Както и всички останали. Повечето от жителите на Касъл Рок бяха ходили в такива едностайни училища (или си мислеха, че са ходили, което е горе-долу същото). Но всички подобни училища бяха изчезнали до 1965. Най-последното от тях, училището „Касъл Ридж“, бе затворено година преди това. Сега то е превърнато в Пицарията на Стийв на шосе 117. Дотогава градът вече си имаше гимназия от бетон и стъкло в единия край на града и ново средно училище на улица Карбин. С това ексцентрично предложение чичо Ото премина с един скок от „странен“ към „дяволски чудат“.
Градската управа му изпрати писмо (никой от тях не посмя да се срещне лично с него), в което любезно му благодариха, с надеждата, че и в бъдеще той няма да забрави града, но отказвайки да приемат малкото училище, обосновавайки се с това, че образователните нужди на децата в града са вече задоволени. Чичо Ото страхотно се разбесня. Няма да забравя града в бъдеще? викаше той на баща ми. Нямаше да ги забрави, но не по начина, по който те си мислеха. Той не беше вчерашен.
— И какво сега? — попита го баща ми. Седяха на кухненската маса в нашата къща. Мама се беше качила с ръкоделието си горе. Тя казваше, че не обича чичо Ото. Казваше че й миришел на човек, който се къпел веднъж в месеца — „и при това е богат“, добавяше тя и се смръщваше. Мисля, че тя не можеше да понася миризмата му, но освен това си мисля, че тя се боеше от него. До 1965 чичо Ото бе започнал да изглежда „дяволски чудат“, освен че се държеше по такъв начин. Той ходеше със зелени работни панталони, хванати с тиранти, долна фланелка и големи жълти работни обувки. Докато говореше, очите му бяха започнали да се кривят в разни посоки.
— Ъ?
— Какво ще правиш сега с това нещо?
— Ще живея в тази гадост — отряза чичо Ото и така и направи.
В историята на последните му години, няма да има много за казване. Той страдаше от онази тъжна лудост, за която човек чете в жълтите вестници. Милионер умира от недояждане в апартамент под наем. Просякинята била богата. Банковите регистри разкриват. Забравен банков магнат умира в самота.
Той се нанесе в червената къщичка — в по-късните години тя избледня до розово — още следващата седмица.
Както и да се опитваше баща ми да го разубеди, не успя. Година по-късно той продаде бизнеса, заради който, аз вярвам, беше извършил убийство. Ексцентричностите му се бяха увеличили, но негово бизнес-чувство не му изневеряваше и той реализираше великолепни печалби — зашеметяващи може би ще е по-точната дума.
Ето го чичо ми Ото, който струваше може би седем милиона долара и живееше в малка къщичка на пътя Черният Хенри. Градската му къща бе заключена, със пуснати щори. Дотогава той бе преминал отвъд „дяволски чудат“ и бе станал „луд за връзване“. Следващата стъпка се изразява с една по-плоска, по-малко колоритна, но по-зловеща фраза: „може би, опасен“. Тази фраза често следвана от изпращане в психиатрията.
По свой начин чичо Ото стана част от пейзажа, така както бе камионът от отсрещната страна, въпреки че се съмнявам, че някой от туристите е поискал някога да го заснеме. Той беше пуснал брада, която растеше повече жълта, отколкото бяла, сякаш се бе инфектирала от никотина на неговите цигари. Беше надебелял страхотно. Гушата му увисна на сбръчкани торбички, запълнени с мръсотия. Хората често го виждаха застанал на входа на странната си къщичка, просто да седи неподвижно, да гледа пътя и отвъд него.
Да гледа камиона — своя камион.
Когато чичо Ото спря да идва в града, баща ми бе човекът, който се погрижи той да не умре от глад. Носеше продукти, плащаше ги от джоба си, защото чичо Ото никога не му даваше пари за тях — предполагам, че просто никога не се сещаше за това. Татко умря две години преди чичо Ото, чиито пари отидоха във Факултета по лесовъдство на Университета в Мейн. Разбрах, че много се зарадвали. Като имам пред вид сумата, трябва да са се зарадвали.
След като взех шофьорска книжка през 1972, често му носех продуктите за седмицата. Отначало чичо Ото ме гледаше с подозрение, но след известно време започна да се отпуща. Три години по-късно, през 1975, той ми каза за първи път, че камионът припълзява към къщата му.
По това време аз самият бях в Университета в Мейн, но си бях вкъщи за лятото и бях поел стария ангажимент да нося на чичо Ото месечните му продукти. Той седеше на масата, пушеше, наблюдаваше ме как прибирам консервите в шкафа и ме слушаше, докато бърборех. Помислих си, че може да е забравил кой съм, понякога той се държеше така… или се правеше, че ме е забравил. Веднъж ме бе накарал да изтръпна, като ми извика: „Ти ли си, Джордж?“, докато идвах по пътеката.