Аз вече бях започнал да обличам по-често костюм, отколкото дънките, с които бях изкарал колежа, когато ходех да нося продуктите на чичо Ото — но продължавах да ги нося. Освен това се опитвах да го убедя да престане да си върши работата край пътя, поне през лятото, когато всеки от Мичиган, Мисури или Флорида, минаващ оттам, би могъл да го види.
Въобще не успях да го накарам да ме слуша. Той не можеше да обръща внимание на такива второстепенни неща, когато трябваше да мисли за камиона. Грижата му за камиона бе започнала да се превръща в мания. Сега той твърдеше, че камионът е минал от неговата страна на пътя, че е в двора му.
„Снощи се събудих около три и го видях, точно под прозореца, Куентин — каза той. — Видях луната да се отразява на предното стъкло, на метър и половина от леглото ми и сърцето ми почти спря. Почти спря, Куентин.“
Заведох го отвън и му показах, че камионът е на мястото, на което винаги си е бил, от другата страна на пътя, в нивата, където МакКачън бе планирал да строи. Никакъв ефект.
„Ти така го виждаш, момче — каза той с яростно пренебрежение, цигарата му трепереше в едната му ръка, очите му се въртяха. — Ти така го виждаш.“
„Чичо Ото, — казах аз, като се опитвах да пусна някое остроумие. — Това, което виждаш, това ще получиш“.
Той сякаш не беше ме чул.
„Проклетото нещо за малко щеше да ме докопа — прошепна той. Усетих как ми става студено. Той не приличаше на луд. Може би нещастен, определено ужасен, но не и луд. За миг си спомних как баща ми ме бе качил в кабината на камиона, как бях усетил миризма на масло, на кожа и…на кръв. — За малко да ме докопа“ — повтори той.
След три седмици това стана.
Аз бях този, който го намери. Беше сряда вечер и бях отишъл с две чанти продукти на задната седалка, както ходех почти всяка сряда вечер. Беше гореща, душна нощ. От време на време се чуваше далечният тътен на гръмотевица. Помня, че бях нервен, докато карах Понтиака по пътя Черния Хенри, сякаш бях сигурен, че нещо ще се случи, но се опитвах да се убедя, че това е само от промяната на налягането.
Завих зад ъгъла и точно когато се появи къщичката на чичо ми, имах странна халюцинация — за миг ми се стори, че проклетият камион наистина е в двора, голям и тежък, червен, с прогнили странични прегради. Исках да натисна спирачката, но преди кракът ми да стигне педала, примигнах и илюзията изчезна. Но знаех вече, че чичо Ото е мъртъв. Без полицейски сирени, без включени буркани върху колите, просто го знаех, така както човек знае местата на мебелите в добре позната стая.
Бързо спрях в двора и изскочих, като се отправих направо към къщата, без да вземам продуктите.
Вратата бе отворена, той никога не я заключваше. Веднъж го бях питал за това и той ми обясни, много търпеливо, както се обяснява нещо очевидно на пълен глупак, че като заключи вратата, няма да успее да удържи камиона отвън.
Той лежеше на леглото си, в лявата част на стаята — кухненският ъгъл бе отдясно. Лежеше, облечен в зелените си панталони и долната си фланела, очите му отворени и стъклени. Не вярвам да беше мъртъв повече от два часа. Нямаше мухи, нито миризма, въпреки че денят бе ужасно горещ.
„Чичо Ото“ — казах тихо, без да очаквам отговор — човек не лежи в леглото с отворени очи просто така. Ако почувствах нещо, то бе облекчение. Всичко бе свършило. „Чичо Ото? — приближих. — Чичо…“ — Спрях, забелязах за първи път колко безформена е долната част на лицето му — колко надута и изкривена. Забелязах, че очите му не просто се взираха нагоре, а гледаха разярено в орбитите. А те не гледаха към вратата или към тавана. Бяха извити към малкото прозорче над леглото му.
Снощи се събудих около три и го видях, точно под прозореца, Куентин. За малко да ме докопа.
Смачкал го като тиква, чух да казва един мъдрец от бръснарницата, докато седях и се правех, че чета списание „Лайф“ и чувствах аромата на Виталис и Билков крем.
За малко да ме докопа, Куентин.
Тук имаше някаква миризма — не на бръснарница, не на некъпан човек.
Миришеше на нещо маслено, като в гараж.
„Чичо Ото?“ — прошепнах аз и докато вървях към леглото усетих как се свивам, не само по размер, но и по възраст… ставам на двадесет, петнадесет, десет, осем, шест… и накрая пет. Видях малката си трепереща ръка да се протяга към подутото лице. Когато пръстите ми докоснаха лицето му, вдигнах поглед и прозорецът се изпълни с яркоосветеното предно стъкло на Кресуела — и въпреки, че бе само за миг, кълна се, че това не беше халюцинация. Камионът бе там, до прозореца, на не повече от метър и половина от мен.
Бях сложил ръка на едната буза на чичо Ото, палецът ми бе на другата, вероятно исках да разгледам странната подутина. Когато видях камиона, ръката ми се опита да се свие в юмрук, забравяйки, че е хванала лицето на мъртвец.