В този момент камионът изчезна от прозореца като дим или като призрак, какъвто предполагам, че беше. В тоя миг чух ужасен звук на пръскаща струя. Ръката ми се напълни с гореща течност. Погледнах надолу, усещах не само плът и влага, но и нещо твърдо и ъгловато. Наведох се и погледнах и в този момент започнах да пищя. От устата на чичо Ото течеше масло. От очите му бликаше масло — като сълзи. Масло „Диамант“ — от онова рециклираното, дето човек може да го купи в пластмасови туби по десет литра, това, което МакКачън винаги използвал за Кресуела.
Но не беше само масло, имаше още нещо, което се показваше от устата му.
Продължавах да крещя и за известно време не можех да помръдна, не можех да дръпна мазната си ръка от лицето му, не можех да извърна очи от това мазно, голямо нещо, което се показваше от устата му — нещото, което бе променило формата на лицето му.
Накрая преодолях парализата си и избягах от къщата, като продължавах да пищя. Изтичах до Понтиака си, хвърлих се вътре и отново изкрещях. Продуктите за чичо Ото паднаха от седалката. Яйцата се счупиха.
Беше направо чудо, че не се пребих първите три километра — погледнах километража и видях, че се движа почти със сто километра. Спрях и започнах да дишам дълбоко, за да мога да се успокоя. Започнах да осъзнавам че не мога да оставя чичо Ото така, както го бях намерил, това щеше да предизвика много въпроси. Трябваше да се върна.
А освен това, трябва да призная, че ме бе обзело някакво дяволско любопитство. Сега ми се ще да не беше ставало така, или поне да бях удържал. Всъщност сега ми се ще да бях оставил всичко както си беше, какво от това, че щяха да задават въпроси. Но аз се върнах. Останах известно време пред вратата — стоях там на същото място и почти в същата поза, в която бе заставал той толкова често, толкова за дълго, вгледан в камиона. Стоях там и стигнах до заключението, че камионът бе променил мястото си, макар и съвсем малко. После влязох вътре.
Първите мухи кръжаха и бръмчаха около лицето му. На бузите му се виждаха мазни отпечатъци: палец на лявата, три пръста на дясната. Нервно погледнах през прозореца, където бях видял камиона от близо, целият в светлина… тогава се приближих до леглото. Извадих носната си кърпа и изтрих отпечатъците от пръстите си. После пресегнах и отворих устата на чичо Ото.
От там изпадна автомобилна свещ „Шампион“, голяма колкото юмрук.
Взех я със себе си. Сега съжалявам, че го направих, но естествено, бях в шок. Много по-добре щеше да бъде, ако предметът не бе в кабинета ми, където мога да го гледам, да го вдигна и да го претегля в ръка, ако искам — автомобилна свещ от 1920 година, която изпадна от устата на чичо Ото.
Ако не беше тук, ако не я бях взел със себе си, когато избягах от едностайната му къщичка за втори път, може би щях да започна да се убеждавам, че всичко това — не само завоя, зад който бях видял камионът притиснат до малката къщурка като огромна червена хрътка, а всичко е било само халюцинация. Но тя е тук, отразява светлината. Истинска е. Тежи. Камионът се приближава малко всяка година, каза той и сега започвам да си мисля, че е бил прав… но чичо Ото не можеше да си представи колко близо може да дойде камионът.
Присъдата на градчето беше, че чичо Ото се е самоубил като погълнал масло, и като всяко чудо бе за три дни в Касъл Рок. Карл Дъркин, погребалният агент, който не бе от най-мълчаливите, разказваше, че когато лекарите го отворили, намерили в него не по-малко от три литра масло… и то не само в стомаха. То било проникнало в цялото му тяло. Това, което всички в града искаха да знаят, беше: какво бе направил с пластмасовата туба? Такава въобще не се намери.
Както вече казах, повечето от вас, които прочетете този спомен, няма да повярвате, че това е истина… поне, докато на вас самите не ви се случи нещо подобно. Но камионът продължава да е там на нивата… и каквото и да казвате, всичко това се случи.