Обикновено мрачното изражение на убиеца отстъпи място на усмивка. Ако само се оставеше на омайващия покой, който се излъчваше от рубина…
Напрягайки цялата си воля, Ентрери откъсна поглед от камъка и потри очи, смаян, че дори човек като него, за когото самоконтролът бе най-важното нещо в живота, се бе поддал на магията му. Той хвърли поглед към другия край на каютата, където се бе свил Риджис, изпълнен с тъга и отчаяние.
— Вече разбирам какво те е накарало да откраднеш рубина — обърна се Ентрери към полуръста.
Изненадата от това, че убиецът се бе обърнал към него (нещо, което Ентрери не бе правил, откакто се бяха качили на кораба в Града на бездънните води), откъсна Риджис от мислите му.
— Разбирам и защо Пук паша така отчаяно иска да си го върне обратно — думите на Ентрери бяха отправени колкото към пленника, толкова и към него самия.
Риджис наклони глава на една страна и се вгледа в палача. Възможно ли бе рубиненият медальон да покори дори Артемис Ентрери?
— Наистина, камъкът е приказно красив — предпазливо рече Риджис, без да знае как да възприеме това неочаквано разбиране от страна на студения убиец.
— Много повече от обикновен камък — разсеяно отвърна Ентрери, докато погледът му непрестанно се връщаше обратно към загадъчния, хипнотизиращ танц на отразената от рубина светлина.
Риджис разпозна умиротвореното изражение, което бе изгладило чертите на Ентрери — той самият бе изглеждал по същия начин, когато за първи път видя прекрасния медальон на пашата. По онова време беше преуспяващ крадец и водеше богат, изпълнен с удобства живот в Калимпорт. Ала омаята на рубина се бе оказала по-силна от благата, които му предлагаше гилдията на крадците.
— Кой знае, може би рубинът открадна мен — обади се Риджис отново, подтикван от внезапен импулс.
Оказа се, че е подценил волята на Ентрери. Палачът му хвърли студен поглед, а кривата му усмивка говореше недвусмислено, че знае накъде бие полуръстът.
Ала Риджис, който се вкопчваше дори в най-дребната надежда, продължи:
— Мисля, че силата на камъка ме победи. Това не може да се нарече престъпление, аз просто нямах друг избор…
Острият смях на Ентрери го накара да замълчи.
— Значи си или крадец, или слабак — изръмжа той. — Какъвто и да е случаят, в сърцето ми няма да намериш и капчица милост. Напълно заслужаваш гнева на Пук.
При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.
След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.
— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.
Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.
Той безпомощно сви рамене.
— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.
— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…
Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.
— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.
— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.
— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.
— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.
Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.
— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?
— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.
— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!
Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.