Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.
— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.
Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.
Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.
Усети как вътрешностите му се надигат.
Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.
— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!
Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.
Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.
Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.
— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?
Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.
Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.
— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.
Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.
После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.
— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.
Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.
И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.
Ала победител трябваше да има.
Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.