Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече:
— Натам. Усещам, че ако има врата, тя трябва да е някъде там.
Преди да успее да направи и две крачки, изпаренията пред него помръднаха и се завихриха.
Миг по-късно, то се изправи пред тях.
Подобно на човек, високо и слабо, с голяма, жабешка глава и дълги, трипръсти ръце, които завършваха с извити, грабливи нокти. По-високо дори от Уолфгар, то се надвеси над Дризт и изгъргори с неясен, гърлен глас:
— Хаос, а, елфе? Хадес, казваш?
Сиянието проблясваше заплашително в ръката на Дризт, а надареният с ледена магия ятаган замалко не скочи сам срещу чудовището.
— Грешиш, елфе — изграчи то.
Бруенор се втурна да помогне на приятеля си.
— Махай се оттук, демоне! — изръмжа той.
— Не демон — поправи го Дризт, който бе успял да разтълкува думите на чудовището и сега си припомни още от нещата, което бе научил за равнините, докато живееше в подземния град. — Демодан.
Бруенор го погледна изненадано.
— И не Хадес — продължи Дризт. — А Тартар.
— Прекрасно, черен елфе! — рече чудовището с дрезгавия си глас. — Знае твой народ за Долните Равнини.
— Щом познаваш моя народ, несъмнено си чувал как се отплащаме на онези, които имат глупостта да се бъркат в работите ни!
Звярът се засмя… или поне приятелите предположиха, че звукът, който се откъсна от гърдите му, е смях, макар да приличаше много повече на предсмъртните хрипове на давещ се човек.
— Никому не мъстят мъртви елфи на мрака. А ти далеч от дома, черен елфе.
И чудовището лениво протегна хищническата си ръка към гърлото на Дризт.
— Морадин! — разнесе се бойният вик на Бруенор и митралната брадва проблесна във въздуха.
Само че звярът се оказа по-бърз, отколкото джуджето предполагаше. Той с лекота избегна острието на секирата, а ударът на трипръстата му ръка повали Бруенор на земята.
Скверната твар протегна грабливи пръсти към падналото джудже.
Сиянието изсвистя мълниеносно и отсече черната длан.
Чудовището изненадано се обърна към Дризт.
— Заболя ме, черен елфе — разнесе се грозният му грак, макар в него да не се долавяше болка. — Ала нищо не сторил с този удар.
И като вдигна отсечената си ръка, то я запрати срещу него. Докато Дризт се навеждаше, за да избегне летящата длан, звярът протегна здравата си ръка към падналото джудже. Върху рамото на Бруенор зейнаха три дълбоки рани.
— Проклятие! — изрева той и успя да се изправи на колене. — Ти, мръсно, долно…
Сипейки хули, той отново се нахвърли върху чудовището… и този път без особен успех.
Зад гърба на Дризт, Кати-Бри се опитваше да се прицели. Уолфгар стоеше до нея, готов да се хвърли в боя, ала мостът бе прекалено тесен, за да успее и той да отиде до елфа.
Движенията на Дризт бяха бавни и мъчителни, ятаганите му се издигаха и спускаха с необичайна мудност, изящният им танц бе отстъпил място на низ от разпокъсани, немощни удари. Навярно това се дължеше на умората от дългата нощ, изпълнена с опасни битки, или пък на тежкия въздух, който се стелеше около тях и сякаш слагаше окови на ръцете и краката им, ала Кати-Бри разтревожено си помисли, че никога досега не е виждала Дризт да се бие толкова обезверено, почти непохватно.
Все още на колене, Бруенор размахваше митралната брадва, воден повече от раздразнение, отколкото от обичайната си жажда за битка.
Тогава Кати-Бри най-сетне разбра. Не умората, нито тежкият въздух на Тартар сковаваха волята на приятелите й. Черна безнадеждност бе пропълзяла в сърцата на безстрашните войни.
Младата жена се обърна към Уолфгар с намерението да го помоли да им помогне, ала когато видя варварина, усети, че я побиват ледени тръпки. Ранената му ръка висеше безпомощно, магическият чук бе отпуснат безсилно. Колко битки още можеше да издържи? Колцина от тези скверни демодани щеше да погуби, преди сам да рухне мъртъв? А дори и да победяха, мрачно се запита Кати-Бри, какво ли щеше да им донесе това в тази равнина, където властваше смъртта, а битката никога не свършваше?
Дризт като че ли най-силно усещаше хищните пръсти на отчаянието, вкопчени в сърцето му. Никое от безбройните изпитания, които бе преживял в тежкия си живот, не бе успяло да разклати непоколебимото му упование в абсолютната справедливост. През цялото време бе вярвал (макар да не смееше да го признае дори пред самия себе си), че непоклатимата вяра в правотата на принципите му и неотклонното им следване, рано или късно ще бъдат възнаградени. Ала, ето че сега бе безнадеждно уловен в капана на една битка, която можеше да свърши единствено с неговата гибел, битка, в която всяка победа бе временна и означаваше единствено удължаване на агонията.