Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.
— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!
В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.
Ала той не мислеше така.
Ентрери живееше, за да побеждава.
Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.
От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.
Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.
Ала не и Бруенор.
Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.
Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.
Една звезда се откъсна от небесния свод и полетя надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Корабът продължаваше да се полюшва леко върху вълните, тръпчивият, солен мирис на океана бе все така силен, ала тук, до отворения люк, свежестта на ясната нощ успокояваше стомаха му и Риджис не усещаше гадене — само тиха скръб при спомена за лудите дни, прекарани с джуджето. Пламъкът на живота на Бруенор Бойния чук бе горял буйно и ярко, като факла, разпалвана от неспирен вятър, и бе угаснал в бой, както подобава на истински герой.
Останалите приятели на Риджис обаче бяха успели да се спасят. Полуръстът бе сигурен в това, така сигурен, както бе и Ентрери. Те щяха да му се притекат на помощ. Дризт щеше да дойде и да оправи всичко.
Риджис трябваше да вярва в това.
Що се отнася до него — задачата му бе ясна. Когато стигнеше в Калимпорт, Ентрери веднага щеше да се съюзи с хората на Пук паша. Там палачът щеше да е у дома си — щеше да познава всяко ъгълче на мястото и всички преимущества щяха да са на негова страна. Риджис трябваше да го забави.
Ясната цел, която си бе поставил, му вдъхна нови сили и той се огледа из каютата, търсейки нещо, което да му даде идея какво да направи, ала погледът му неотклонно се насочваше към горящата свещ.
— Пламък! — промърмори и по лицето му плъзна лукава усмивка.
Отиде до масата и извади свещта от поставката й. Около фитила проблясваше миниатюрно восъчно езерце. Езерце, чийто допир означаваше пареща болка.
Ала Риджис не се поколеба дори за миг.