— Не мога! — смаяно промълви той и се обърна за помощ към Дризт… той винаги се обръщаше за помощ към Дризт.
Тежко раненият елф дори не го чу.
Уолфгар поиска да се предаде. Ръката му гореше от жестокото ухапване на чудовището, краката едва го държаха, приятелите му безпомощно лежаха на пода.
А неговата сила не бе достатъчна!
Трескаво се огледа из стаята — не можеше да няма друг начин! Колкото и да бе могъщ, Пръстенът трябваше да има слабо място. Не можеше да няма надежда! Уолфгар трябваше да вярва, че има!
Та нали Риджис бе проникнал в него, намерил бе начин да се пребори със силата му!
Риджис!
Това беше отговорът, който Уолфгар отчаяно търсеше.
Един последен напън и той пусна Пръстена. За миг стъклената му повърхност се развълнува, като да бе направена от вода. Уолфгар светкавично измъкна скиптъра от колана на Дризт и с всички сили стовари крехкия предмет върху Тароския пръстен. Черната перла се пръсна на хиляди малки късчета.
В същия миг Ла Вал изрече последната дума от заклинанието си. Мощен лъч прелетя край Уолфгар, опари ръката му и избухна в центъра на Пръстена. Огледалната повърхност, която след удара на Уолфгар се бе пропукала, се разтроши на стотици парчета.
Последвалият взрив разклати къщата из основи.
Из стаята плъзна гъст мрак, земята се олюля, внезапен вятър застена жално и всички, които се намираха в покоите на Пук, изпитаха чувството, че самите Равнини на съществуванието се рушат. Обгърна ги черен пушек, мракът погълна света около тях.
Изведнъж всичко отмина така внезапно, както бе започнало, и стаята отново се окъпа в слънчева светлина. Първите, които се изправиха на крака, бяха Дризт и Бруенор. Нетърпеливите им погледи бързо обходиха стаята, без да пропуснат и най-малката подробност.
Изкривен и разбит, Тароският пръстен лежеше на земята — никому ненужна метална рамка, от която тук-там стърчаха късове лепкаво, подобно на паяжина вещество. Един крилат демодан лежеше мъртъв на пода, до него се търкаляше отсечената ръка на друг от събратята му, а горната половина от тялото на още едно от чудовищата все още потръпваше конвулсивно, насред локва от гъстата, черна течност, която бе изпълвала вените му приживе.
Няколко метра по-назад, облегнат на лакти, лежеше Уолфгар и смаяно се оглеждаше. Едната му ръка бе яркочервена там, където я бе опалил лъчът на магьосника, лицето му бе почерняло от пушека, странното вещество от сърцевината на Пръстена го обвиваше в лепкавата си прегръдка. Цялото му тяло бе осеяно с капчици кръв — повърхността на портала явно не само бе приличала на стъкло.
Уолфгар впери празен поглед в приятелите си, примигна един-два пъти и се строполи по гръб.
Дризт и Бруенор рязко се обърнаха, когато зад тях долетя нисък стон. Магьосникът опитваше да се изправи на крака, но после се сети, че така ще привлече вниманието на двамата страховити натрапници върху себе си и продължи да лежи напълно неподвижно.
Дризт и Бруенор се спогледаха. Какво трябваше да сторят сега?
— Колко е хубаво отново да усетиш милувката на слънчевите лъчи — разнесе се тих глас зад тях.
Двамата се обърнаха и видяха дълбоките сини очи на Кати-Бри да ги гледат усмихнато.
Облян в сълзи, Бруенор коленичи до нея и я притисна в обятията си. Дризт гореше от желание да стори същото, но разбираше, че в този момент джуджето сигурно иска да остане насаме с дъщеря си. Той топло стисна рамото му и отиде в другия край на стаята, за да се увери, че Уолфгар е добре.
В мига, в който коленичи до приятеля си, нещо зад него изтрополи. Очукан и разкривен от битката, тронът на Пук политна напред. Дризт го улови, ала докато го избутваше встрани, за да не падне върху Уолфгар, Пук изскочи иззад него и се втурна към вратата, която водеше навън.
— Бруенор! — извика Дризт, ала още докато изричаше името на приятеля си, знаеше, че той е прекалено погълнат от завърналата се към живота Кати-Бри, за да го чуе.
Елфът бутна трона настрани, свали Таулмарил от рамото си, постави стрела в тетивата и се втурна след пашата.
Пук изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. После се обърна към стълбището и се опита да извика Раситър, ала вместо името на плъхочовека, от устните му се откъсна нечленоразделно ломотене — на последното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Риджис и го гледаше спокойно.
— Ти! — изрева Пук с разкривено от ярост лице.