— Не, тя — поправи го полуръстът и посочи грамадната черна пантера, която тъкмо се канеше да скочи.
В слисването и ужаса си, Пук не видя нищо друго, освен кълбо остри нокти и зъби, което връхлетя върху него със страшна сила.
Когато няколко секунди по-късно Дризт изскочи от стаята, водачът на гилдията на калимпортските крадци бе срещнал жестокия си, но заслужен край.
— Гуенивар! — извика Дризт — за първи път от седмици насам се намираше така близо до скъпата си спътница, заедно с която бе преживял толкова много опасности.
Огромната пантера скочи върху него и завря топлата си муцуна в лицето му.
Размяната на нежности обаче трябваше да почака. На върха на стълбището, сключил ръце зад главата си, стоеше Риджис, удобно облегнат на изящно резбованите перила. Дризт искрено се радваше да види приятеля си жив и здрав, ала скоро нещо друго отвлече вниманието му — ужасени писъци се носеха от етажите под него и се смесваха със заплашително, гърлено ръмжене.
Бруенор също чу странните звуци и се показа от стаята, за да види какво става.
— Къркорещ корем! — радостно възкликна той и побърза да отиде при двамата си приятели.
От мястото си на върха на стълбището, тримата прекрасно виждаха какво става на долния етаж. Из коридорите непрекъснато пробягваха плъхочовеци, следвани по петите от огромни котки. В отчаянието си, една групичка получовеци реши да се защитава, ала само миг след като извадиха мечовете си, гнусните създания бяха погребани под лавина от черна козина и остри зъби.
— Котки? — ахна Бруенор. — Довел си котки?
Риджис се усмихна лукаво и наклони глава, така че още по-добре да вижда битката, която кипеше на долния етаж.
— А нима има нещо по-добро от тях, когато човек иска да се отърве от една-две мишки?
Бруенор поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После премести поглед върху обезобразеното тяло, което лежеше пред вратата на стаята.
— Мъртъв е, нали? — мрачно попита той.
— Пук — обясни полуръстът, макар двамата му приятели вече да се бяха досетили. — Е, него вече го няма, а предполагам, че скоро и плъшите му съюзници ще го последват.
После вдигна поглед към Дризт и добави, усещайки, че му дължи обяснение:
— Приятелите на Гуенивар нападат само плъхочовеците. Е, и него разбира се — при тези думи полуръстът посочи тялото на Пук. — Останалите крадци се крият в стаите си (ако имат поне малко мозък в главите си), но пантерите бездруго няма да им сторят зло.
Дризт кимна одобрително, като чу колко благоразумно бяха постъпили Риджис и Гуенивар. Гуенивар не беше машина за смърт.
— Дойдохме през статуетката — продължи Риджис. — Взех я с мен, когато Гуенивар ме измъкна от Тартар. Щом свършат тук, котките ще се върнат обратно в Звездната равнина.
С тези думи той подаде ониксовата фигурка на истинския й собственик.
Изведнъж върху лицето на полуръста плъзна лукаво изражение. Той щракна с пръсти и скочи от парапета, сякаш връщането на магическата статуетка му бе дало интересна идея. Изтича до Пук, изви главата му настрани (стараейки се да не обръща внимание на грозната рана, която зееше на гърлото му) и свали рубинения медальон, магическия предмет, заради който бе започнало всичко. Изпълнен със задоволство, Риджис се обърна към двамата си приятели, които с интерес следяха действията му.
— Време е да си потърся съюзници — обясни той и хукна надолу по стълбата.
Бруенор и Дризт се спогледаха смаяни.
— Той ще застане начело на гилдията — обади се най-сетне джуджето.
Дризт нямаше как да не се съгласи.
Недалеч от Улицата на разбойниците Раситър, приел отново човешката си форма, слушаше предсмъртните писъци на своите събратя. Беше достатъчно умен, за да разбере, че героите от Севера бързо ще завземат къщата, затова, когато Пук го изпрати на долните етажи, за да повдигне духа на хората си, той незабелязано се скри на сигурно място в градската клоака.
Сега можеше единствено да слуша виковете на събратята си и да се чуди колцина от тях ще преживеят този гибелен ден.
— Ще си създам нова гилдия! — зарече се той, макар прекрасно да осъзнаваше с каква трудна задача се захваща, особено сега, когато си бе спечелил такава черна слава сред жителите на Калимпорт. Какво пък, щеше да иде в някой друг град, защо не в Балдуров яз или Мемнон.
Закривеното острие на нечия сабя го извади от мислите му. Оръжието докосна рамото му и продължи нагоре по врата му, оставяйки тънка, червена струйка след себе си.