Плъхочовекът протегна изумрудената кама, която стискаше в ръка, и каза, опитвайки се да звучи хладнокръвно:
— Това трябва да е твое.
Сабята се отмести и Раситър се обърна към Артемис Ентрери.
Палачът протегна превързана си ръка, взе изумрудената кама от човека плъх и мушна сабята в ножницата, която висеше на кръста му.
— Знаех, че са те победили — дръзко рече Раситър. — Дори се боях, че може да си мъртъв.
— Боеше си? — изсмя се Ентрери. — Или се надяваше?
— Вярно е, че в началото бяхме съперници — съгласи се Раситър.
Смехът на Ентрери отново прокънтя над безлюдната улица. Та плъхочовекът изобщо не бе достоен да се нарече негов съперник!
Раситър се престори, че не го чува и спокойно продължи:
— Ала тогава служехме на един и същ господар — при тези думи той хвърли поглед към къщата, където писъците като че ли най-сетне бяха започнали да стихват. — Мисля, че Пук е мъртъв… или поне е лишен от власт.
— Ако се е изправил срещу Елфа на мрака, значи е мъртъв — изплю се Ентрери — само при мисълта за Дризт До’Урден в гърлото му се надигаше горчива жлъчка.
— Улиците вече нямат господар — каза Раситър и смигна лукаво. — Все още нямат господар.
— Ти и аз? — довърши мисълта му Ентрери.
Раситър сви рамене.
— Малцина в Калимпорт ще се осмелят да ти се противопоставят, а с моето отровно ухапване мога да събера войска от верни последователи само за няколко седмици. Щом над града се спусне мрак, няма да има кой да ни се опълчи.
Ентрери направи крачка към него и също се загледа в невзрачната, кафява постройка.
— Да, хищни ми приятелю — тихо отвърна той. — Ала все още остават два проблема.
— Два?
— Два — повтори Ентрери. — Първо — аз винаги работя сам.
Тялото на Раситър рязко се изпъна, когато острието на изумрудената кама се заби в гръбнака му.
— И второ — спокойно продължи Ентрери, сякаш нищо не се бе случило, — ти си мъртъв.
После издърпа изумрудената кама и докато тялото на Раситър се свличаше на земята, Ентрери избърса окървавеното й острие в късата му пелерина.
Убиецът огледа резултата от работата си, после отново сведе поглед към ранения си лакът.
— Силите ми се завръщат — доволно прошепна той и потъна в мрака.
Утрото вече бе настъпило, а той не бе излекуван напълно. Все още не бе готов да се изправи срещу предизвикателствата на калимпортските улици.
25
Под слънчевите лъчи
Бруенор почука лекичко. Както обикновено, отговор не последва. Само че този път, твърдо решено да влезе на всяка цена, упоритото джудже не се отказа, а повдигна резето и пристъпи в сумрачната стая.
Гол до кръста, Дризт седеше на леглото с гръб към него и прокарваше пръсти през гъстата си, бяла коса. Дори и в полумрака на стаята, Бруенор съвсем ясно видя дълбоката резка, която аленееше върху гърба му. Джуджето неволно потръпна — как така не бе разбрал колко жестоко Артемис Ентрери бе ранил приятеля му!
— Пет дни, елфе — тихичко каза Бруенор. — Тук ли смяташ да прекараш целия си живот?
Дризт бавно се обърна и го погледна.
— А къде другаде да ида? — отвърна той.
Бруенор се вгледа в лавандуловите очи на приятеля си, леко присвити заради светлината, която нахлуваше през отворената врата. За щастие, лявото око отново бе отворено — жестокият удар на демодана не бе успял да ослепи завинаги Дризт, както джуджето се притесняваше.
Раната заздравяваше, ала Бруенор не бе спокоен — през последните няколко дни дълбокият, лавандулов поглед на елфа бе загубил голяма част от блясъка си.
— Как е Кати-Бри? — Дризт бе искрено загрижен за младата жена, а и този въпрос му даде възможност да смени неприятната тема.
Бруенор се засмя.
— Още не може да става — отвърна той, — ама острият й език си е все така на мястото! Хич не й харесва туй, дето все трябва да лежи.
И Бруенор отново се засмя при спомена за сцената, която се бе разиграла по-рано същия ден в стаята на Кати-Бри. Един от прислужниците се бе опитал да оправи възглавницата й, ала вместо благодарност, получи такъв смразяващ поглед, че побърза да се измъкне, преди Кати-Бри да го бе замерила с нещо.