— Хич не може да понася някой да се суети около нея, та прислужниците вече гледат да не й се мяркат много-много пред очите.
Дризт се усмихна пресилено.
— А Уолфгар?
— Вече е по-добре — отвърна джуджето. — Отне ни четири часа да смъкнем онуй лепкаво нещо от тялото му, а и ръката му още не се е оправила — поне един месец ще трябва да носи превръзка, ама мойто момче не се дава толкоз лесно! Як е кат’ канара, че и почти толкоз грамаден!
Двамата приятели се спогледаха развеселени, ала постепенно усмивките им започнаха да избледняват, мълчанието стана неловко.
— Угощението на полуръста ще започне всеки момент — каза Бруенор най-сетне. — Ще дойдеш ли? Кат’ знам колко обича да си похапва Къркорещият корем, масите сигурно вече се огъват.
Дризт уклончиво сви рамене и Бруенор изсумтя недоволно:
— Не можеш да прекараш целия си живот сред четири мрачни стени, елфе!
После внезапно млъкна, сякаш току-що му бе хрумнала нова мисъл.
— Да не би да излизаш нощем? — лукаво попита той.
— Да излизам?
— На лов — поясни джуджето. — Да не би да се опитваш да откриеш Ентрери?
Сега бе ред на Дризт да се разсмее. Бруенор май наистина отдаваше желанието му да остане насаме със себе си на някакво натрапчиво желание да залови Ентрери.
— Та ти гориш от желание веднъж завинаги да си уредиш сметките с него — упорстваше джуджето. — А и той сигурно мисли само за туй как да си отмъсти.
— Да вървим — рече Дризт и нахлузи една широка риза.
След това стана от леглото и се накани да си сложи маската, ала внезапно спря с ръка във въздуха. За миг се вгледа колебливо в магическия предмет, после го остави обратно върху масичката.
— Да вървим — повтори той. — Не искам да закъснеем за угощението на Риджис.
Бруенор се оказа напълно прав — върху масата, която ги очакваше, бяха подредени прекрасни сребърни прибори и изящни порцеланови съдове, а апетитните ухания, които се носеха във въздуха, ги накараха да оближат устни.
Начело на масата седеше Риджис. Многобройните скъпоценни камъни, с които бяха обсипани дрехите му, заискряваха на светлината на свещите, колчем полуръстът се раздвижеше на мястото си; зад него, насинени и бинтовани, стояха двамата евнуси, които преди пазеха Пук.
Отдясно на Риджис (за огромно неудоволствие на Бруенор) седеше Ла Вал, отляво бяха настанени заместниците на новия водач на гилдията — полуръст с лукави очи и кръглолик млад мъж.
Кати-Бри и Уолфгар също бяха тук. Бледи и изтощени, двамата се държаха за ръка — не само заради чувствата си един към друг, но и за да си вдъхнат силите, от които, веднага разбра Дризт, отчаяно се нуждаеха.
Колкото и да бяха изтощени обаче, и двамата засияха от щастие, когато Дризт, когото не бяха виждали почти цяла седмица, влезе в стаята. Лицето на Риджис също светна от радост.
— Добре дошъл, добре дошъл! — възкликна той. — Угощението нямаше да е същото без теб, приятелю!
Дризт седна до Ла Вал и плахият магьосник му хвърли уплашен поглед. Двамата заместници на Риджис също се размърдаха неспокойно — мисълта да вечерят заедно с един Елф на мрака като че ли не им се нравеше особено.
Когато видя притеснените им лица, Дризт само се усмихна — това бе техен проблем, а не негов.
— Бях зает — отвърна той на Риджис.
„С умуване!“, искаше да добави Бруенор, докато сядаше до елфа, ала реши да си замълчи.
Седнали насреща му, Уолфгар и Кати-Бри не откъсваха очи от приятеля си елф.
— Закле се да ме убиеш — спокойно каза Дризт на Уолфгар.
Целият изчервен, младежът сякаш се смали на стола си, но не каза нищо, само още по-силно стисна ръката на Кати-Бри.
— Само ти можеше да задържиш портала отворен — обясни елфът и се усмихна замислено.
— Аз… — заекна Уолфгар, ала Кати-Бри го прекъсна.
— Да забравим за това — каза тя и потупа младия варварин по коляното. — Всичко вече мина, така че нека не говорим повече за него. Предстои ни да свършим още толкова други неща.
— Така си е! — намеси се Бруенор. — Докато ние се излежаваме тук, времето си лети. Още една седмица и току-виж сме изпуснали войната.
— Готов съм да тръгна още днес! — заяви Уолфгар.
— Не, не си! — отвърна Кати-Бри. — Нито пък аз. В това състояние никога няма да успеем да прекосим пустинята, да не говорим пък за дългия път, който ни чака след това.