Люти снежни бури и свирепи вълци се опитваха да ги спрат. Потънал под дълбокия сняг, пътят се бе изгубил напълно, превръщайки всичко наоколо в безкрайна бяла равнина, в която единствено очите на един Мрачен елф можеха да открият правилната посока и то само благодарение на звездите и слънцето.
Някак си, въпреки всички трудности, четиримата успяха и една сутрин влязоха в Дългата седловина, изнурени, ала нетърпеливи да си възвърнат Митрал Хол. Бруеноровите родственици от Долината на мразовития вятър вече бяха там, както и петстотин от бойците на Уолфгар. Не бяха минали и две седмици от завръщането на четиримата приятели, когато генерал Дагнабит от Адбарската цитадела пристигна с осемхилядна джуджешка войска.
Съставяха се бойни планове. Дризт и Бруенор по цели дни сравняваха спомените си за онова, което бяха видели в мините и подземния град, за да начертаят карта на Залите и да преценят числеността на врага, срещу когото щяха да се изправят.
Когато зимата вече отстъпваше под мощния напор на пролетта, само няколко дни, преди войските да потеглят към планините, в Дългата седловина най-неочаквано пристигнаха още подкрепления — цели отряди стрелци от Несме и Града на сребърната луна. Отначало Бруенор не искаше да приеме воините на Несме, заради начина, по който неколцината конници се бяха отнесли към него и приятелите му край Тролови блата, а също така и защото не бе сигурен доколко желанието им за съюзничество се дължи на надеждата за по-нататъшно приятелство и доколко — на мисълта за ползата, която можеха да извлекат, ако Мините в планините отново бъдат отворени.
И този път, както обикновено, приятелите на Бруенор го убедиха да постъпи разумно. Когато в Мините отново закипеше работа, на джуджетата щеше да им се наложи да търгуват предимно с Несме, най-близкия град до Митрал Хол, и един мъдър водач би се възползвал от възможността да сложи край, тук и сега, на всяко лошо чувство, останало от миналото.
Численото им превъзходство бе смазващо, решителността — несравнима, а предводителите им — превъзходни. Водени от Бруенор и Дагнабит, джуджета, закалени в многобройни битки и свирепи варвари от Долината помитаха всички дуергари, които срещнеха по пътя си. Кати-Бри със своя лък, стрелците от Несме и Сребърния град, както и неколцината харпъловци, които бяха дошли с тях, следваха основната част от войската, разчиствайки страничните проходи от сивата сган.
Дризт, Уолфгар и Гуенивар, както толкова пъти в миналото, ловуваха отделно, като ту избързваха пред останалите, ту слизаха на долните нива, вземайки своята дан, откъдето и да минеха.
Превзеха горното ниво само за три дни. Подземния град — за две седмици. Когато пролетта най-сетне окончателно прогони зимата и се настани в северните земи, едва месец след като войските тръгнаха от Дългата седловина, чуковете на рода Боен чук отново огласиха древните зали.
И кралят се възкачи на своя трон.
От високите склонове на планината Дризт гледаше към далечните светлинки на Сребърния град. Веднъж го бяха прогонили от там — жесток отказ, който го бе наранил дълбоко. Ала не и този път.
Сега Дризт можеше да ходи, където си поиска, отметнал качулката на плаща си и вдигнал високо глава. Светът все още се държеше хладно и неприязнено с него, малцина бяха онези, които бяха чували за Дризт До’Урден, всичко си бе почти постарому. Променил се бе само Дризт. Сега вече знаеше, че не дължи никому оправдания за цвета на кожата си и не се извиняваше на онези, които го осъждаха несправедливо единствено заради расата му.
Все още го болеше от предразсъдъците и неприязънта на света, ала Кати-Бри го бе научила как да се бори с тях.
Какъв прекрасен приятел имаше в нейно лице! Пред очите му тя се бе превърнала от момиче в удивителна млада жена и сега мисълта, че най-сетне бе открила своя дом, сгряваше сърцето му.
Мисълта за младата жена и Уолфгар, застанали до Бруенор, докосваше най-съкровените струни в сърцето на елфа, който никога не бе познавал близостта и обичта на истинското семейство.
— Колко много се променихме! — промълви Дризт и вятърът понесе тихия му шепот.
В думите му нямаше съжаление.