После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:
— Ако успеем да се доберем живи дотам…
— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.
Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.
Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.
— Изгорено? — попита той при вида на раната.
— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.
Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.
— Тук няма огън! Къде си се изгорил?
Риджис безпомощно сви рамене.
— Просто се появяват. Отвътре.
Сега бе ред на моряка да пребледнее.
— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.
Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.
— Нали виждаш? Съвсем скорошни.
Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.
— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.
3
Гордостта на Зайчев дол
— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.
Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.
— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.
— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.
— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.
— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.
Усмивката на Дризт стана още по-широка.
— Но не и тази нощ — прошепна той.
Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.
В непрогледната нощ.
Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.
Дризт събуди Уолфгар и двамата незабавно поеха на юг, без дори да хапнат нещо преди това. Няколко минути по-късно се намираха пред портата на най-близката ферма. За щастие, нощта бе тъмна и безлунна и никой не можеше да се досети, че във вените на Дризт тече кръвта на Мрачен елф, освен ако не се доближеше твърде много до него.
— Казвайте какво ви води насам или си вървете! — разнесе се заплашителен глас откъм ниските покриви, още преди двамата приятели да успеят да почукат на вратата.
Дризт, който бе очаквал нещо подобно, отвърна без колебание:
— Идваме да разчистим една сметка.