— Какви врагове може да има някой като теб в Зайчев дол? — не отстъпи гласът.
— Във вашето прекрасно градче? — престори се на изненадан Дризт. — Не, врагът, заради когото сме тук, е и ваш враг.
Над тях се разнесе шумолене и много скоро иззад ъгъла на фермата се зададоха двама мъже с лъкове в ръце. Дризт и Уолфгар бяха сигурни, че още много очи (и лъкове) са насочени към тях от покрива на фермата, а и откъм съседните постройки. За обикновени селяни тези хора бяха организирали отбраната си много добре.
— Общ враг? — попита един от тях, същият, който бе говорил досега. — Та ние никога не сме имали вземане-даване с някой от твоята раса, елфе, нито пък със събратята на приятеля ти великан!
Уолфгар свали Щитозъб от рамото си, при което откъм покривите се разнесе неспокойно шумолене.
— Защото никога досега не сме минавали през вашия град — неприветливо отвърна младежът — никак не му харесваше да го наричат великан.
Дризт побърза да се намеси.
— Наш приятел бе убит недалеч от тук, край една мрачна пътечка в гората. Казаха ни, че вие можете да ни покажете пътя.
Внезапно вратата на фермата се отвори и отвътре се показа една престаряла сбръчкана жена.
— Какво искате от призрака на гората, а? — гневно се провикна старицата. — Че тя не закача никой, дето не й се бърка в работата!
Дризт и Уолфгар се спогледаха, озадачени от неочакваното отношение на старицата. Ала мъжът, който бе говорил допреди малко, явно бе съгласен с нея.
— Така е! Оставете Агата на мира!
— Вървете си! — чу се друг глас откъм покрива.
Уолфгар, разтревожен да не би фермерите да са попаднали под властта на някаква зла магия, стисна бойния чук още по-здраво, но Дризт усети нещо друго в гласовете им.
— Чувал съм, че призракът, тази Агата, била зъл дух — спокойно рече той. — Може би не съм разбрал добре — след като я защитават добри хора.
— Ха, зъл дух! Че какво й е злото? — сопна се старицата и навря сбръчканото си лице и съсухрената си фигурка по-близо до Уолфгар.
Младежът предпазливо отстъпи назад, макар че приведеното тяло на старата жена едва стигаше до кръста му.
— Агата защитава дома си — добави мъжът, който още стоеше край ъгъла на фермата, стиснал лъка си в ръка. — Горко на онзи, който отиде там!
— Горко му! — извика старицата и като се приближи още по-близо до Уолфгар, мушна костеливия си пръст в гърдите на якия исполин.
Това беше повече, отколкото Уолфгар можеше да понесе.
— Назад! — изрева той и стисна Щитозъб, а мускулите му се напрегнаха и почервеняха от притока на кръв.
Старицата изпищя и ужасено се втурна обратно във фермата, захлопвайки вратата зад себе си.
— Жалко! — прошепна Дризт, който прекрасно знаеше какво ще последва, после се хвърли настрани и се претърколи колкото се може по-надалече.
Точно навреме, за да избегне стрелата, която изсвистя откъм покрива и се заби там, където бе стоял допреди малко.
Уолфгар, очаквайки някоя стрела да полети и към него, също не остана на мястото си. Вместо това обаче, от най-близкия покрив скочи някакъв мъж, с явното намерение да се приземи върху исполина и да го повали на земята със силата на скока си. Уолфгар протегна ръка и сграбчи нападателя си още преди краката му да докоснат земята. Стиснат от здравата десница на огромния варварин, човекът остана да виси във въздуха.
В същото време Дризт скочи на крака и светкавично се втурна към двамата мъже, които все още стояха до ъгъла на фермата. Двамата дори не успяха да опънат лъковете си. За техен още по-голям ужас, мъжете едва сега забелязаха, че онзи, чиито ятагани бяха опрени в гърлата им и който можеше да ги посече с едно-единствено движение, беше Елф на мрака. Ала дори кожата на нападателя им да бе бяла като кожата на някой Светъл елф, пламъкът, който гореше в лавандуловите очи, пак щеше да ги накара да изтръпнат от ужас и безсилие.
Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:
— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.
— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави. — Внимателно!
Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.