Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.
Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.
— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.
— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.
Дризт погледна към Уолфгар.
— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.
— Покажете ни пътя — рече Дризт.
Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.
— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.
— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.
— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.
Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.
— Почакайте! — извика старицата след тях.
Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.
— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!
— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!
— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.
— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.
Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.
Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.
— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?
— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.
— Ами Агата?
— Из тези земи има десетки подобни места — обясни Дризт. — Владетелите, които царуват тук, дори не са чували за тях, много от селцата си нямат дори име. Ала съм сигурен, че всички — дори и владетелят на Града на бездънните води — са чували за Зайчев дол и призрака от Гората на вечната пролет.
— Агата ги прави известни — заключи Уолфгар.
— А ги и защитава без съмнение — добави Дризт.
— Кой ли разбойник ще се осмели да върлува по пътищата, водещи към Зайчев дол, когато знае, че из тези земи броди зъл дух! — засмя се Уолфгар. — И все пак, странничък ми се вижда този съюз.
— И така да е, не е наша работа — каза Дризт и спря коня си. — Това трябва да е гъстакът, за който говореше онзи човек.
При тези думи той посочи към една малка брезова горичка, сгушена недалеч от тях. Отвъд нея, мрачна и загадъчна, тъмнееше Гората на вечната пролет.
Конят на Уолфгар сви уши назад.
— Близо сме — досети се младежът и скочи от седлото.
Двамата спънаха конете и навлязоха сред брезовите дръвчета. С обичайната си мека походка, Дризт се движеше напълно безшумно, ала на Уолфгар му бе трудно да си проправя път през гъсталака и при всяка негова стъпка из гората отекваше шумен пукот от строшени клони.
— Ще я убием ли? — попита той приятеля си.
— Само ако нямаме друг избор — отвърна Дризт. — Тук сме заради маската, а и дадохме дума на селяните.
— Тази Агата надали ще ни даде съкровищата си доброволно — напомни му Уолфгар.
Много скоро и последната бреза остана зад гърба им. Сега пред тях тъмнееха огромни дъбове, между които се виеше малка пътечка — оттук започваше Гората на вечната пролет.
— Пази тишина — прошепна Дризт, после издърпа Сиянието от ножницата си — синкавият светлик щеше да им показва пътя в мрака.
Дърветата сякаш се скупчиха още по-близо до тях; задушаващата тишина, която тегнеше във въздуха, ги караше да се стряскат от звука на собствените си стъпки. Дори Дризт, който бе прекарал векове в недрата на земята, усещаше как смазващата тежест на това най-мрачно кътче от Гората на вечната пролет го притиска и изцежда силите му. Из цялото място витаеше зло и дори да бяха имали някакви съмнения, сега и двамата приятели бяха сигурни — тук наистина живееше банши. Дризт извади тънка свещ и като я счупи надве, подаде едната половинка на Уолфгар.