Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.
Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.
Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.
Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.
— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.
Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.
— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.
С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.
В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.
Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.
Право към дънера на едно дърво.
Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.
Зад тях Агата зави безпомощно.
Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.
— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.
— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!
Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.
— Как рекоха, че се казват? — попита някой.
— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.
4
Градът на чудесата
Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.
Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.
— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.