Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.
— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.
— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.
— И аз — разнесе се глас зад тях.
Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.
— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.
— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.
— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.
Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.
— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.
— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.
Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.
Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.
Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.
— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.
— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?
— Кога? — попита Келбен.
— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.
Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.
— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.
— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.
— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.
Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.
— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.
— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.
Орлпар му хвърли подозрителен поглед.
— Каза злато.
— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.
— Коне? — сепна се Орлпар.
— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!