— Тук ли живее кралят на троловете? — попита той високо.
Джирики кимна и каза:
— А също и кралицата на троловете. Въпреки че на канукски не ги наричат крал и кралица. По-точно би било да се каже Пастира и Ловджийката.
— Крале, кралици, принцове и нито един от тях не е това, което се нарича — промърмори Саймън. Беше уморен и му беше студено. — Защо пещерата е толкова голяма?
Ситът се засмя тихо. Бледолилавата му коса се развяваше от острия вятър.
— Защото ако беше по-малка, млади Сеоман, без съмнение щяха да са намерили друга пещера, която да замести тази като Къща на предшественика. Сега трябва да влезем — и не само за да избегнеш студа.
Джирики ги поведе навътре, между двете централни статуи, към някаква примигваща жълта светлина. Докато минаваха между наподобяващите колони крака, Саймън погледна нагоре към безоките лица над големите каменни кореми и си припомни думите на своя учител Моргенес.
Докторът казваше, че никой никога не знае какво ще му се случи. Непрекъснато повтаряше: „Не разчитай твърде много на очакванията си“. „Кой би си помислил, че един ден ще видя подобни неща и ще преживея такива приключения? Никой не знае какво ще му се случи…“
Студенина сви стомаха му. Докторът, както и в много други случаи, бе казвал самата истина.
Огромната пещера беше пълна с тролове, а въздухът бе наситен със сладко-киселата миризма на мазнини. Горяха безброй жълтеникави светлинки.
Навсякъде из каменната тронна зала, в ниши по стените или на самия под, блещукаха малки съдове с мазнина. Стотици такива лампи с плаващи в тях фитили, подобни на нежни бели червеи, правеха пещерата много по-светла от сивия ден навън. Облечени в кожи кануки, цял океан от чернокоси глави, изпълваха залата. Малки деца лежаха по гръб като чайки, носещи се невъзмутимо по водата.
Един голям скален остров се извисяваше насред морето от тролове. Там, на издигната каменна платформа, сред огнено езеро седяха две малки фигурки.
Всъщност, както Саймън забеляза малко по-късно, не беше точно езеро от чист огън, а плитък ров, издълбан в сивата скала от всички страни и запълнен със същата горяща мазнина, която поддържаше и лампите. Двете фигури в средата на огнения обръч бяха полегнали една до друга в нещо като хамак от изкусно обработена кожа, свързан с каиши за рамка от кост. Лежаха съвсем неподвижно сред купчината бели и червеникави кожи. Очите им блестяха от кръглите им спокойни лица.
— Тя е Нънууика, а той е Уамманак, това са господарите на кануките… — тихичко каза Джирики.
Още докато ситът говореше, едната от малките фигури махна с извитата си тояга и множеството се раздели на две, сгъстявайки се още повече. От каменната платформа до мястото, където стояха Саймън и придружителите му, се образува пътека. Неколкостотин малки лица се извърнаха към тях в очакване. Понесе се шепот. Саймън засрамено наведе очи към каменния под.
— Като че ли е ясно — изръмжа Хейстън и леко го побутна. — Хайде, момче, тръгвай.
— Всички — намеси се Джирики и направи един от странните си жестове, за да покаже, че Саймън трябва да води.
Докато Саймън вървеше към краля и кралицата, и отекващият шепот, и миризмата на кожи като че ли се усилваха…
… или Пастира и Ловджийката, припомни си той. Или каквито и да бяха.
Въздухът в пещерата като че ли изведнъж стана задушаващо гъст. Както си поемаше дълбоко дъх, той се препъна и щеше да падне, ако Хейстън не го бе хванал за наметалото. Когато стигна до подиума, Саймън остана за момент със сведен поглед, борейки се със световъртежа, преди да вдигне очи към фигурите на платформата. Светлината блестеше в очите му. Ядоса се, макар и да не знаеше на какво или на кого. Нима днес не бе станал от леглото за първи път? Какво очакваха те? Че веднага ще скочи и ще посече няколко дракона?
Реши, че най-странното за Уамманак и Нънууика е поразителната им прилика; все едно бяха близнаци. Не че не беше ясно кой кой е: Уамманак, отляво на Саймън, имаше рядка брада, сплетена на плитка с червени и сини нишки. Косата му беше оформена в сложна прическа, закрепена с помощта на гребени от блестящ черен камък. Той поглаждаше брадата си с малките си пухкави пръсти, а другата му ръка държеше символа на властта — дебело, богато изрисувано копие на ездач с извивка в единия край.
Жена му (ако така се отбелязваше връзката им в Ийканук) носеше право копие — тънко и смъртоносно, с каменен връх, изострен до прозрачност. Дългата й черна коса бе вдигната високо на тила с множество гравирани костени гребени. Очите, които блещукаха зад дългите й мигли, изглеждаха плоски и светли като полиран камък. Никоя жена не бе гледала Саймън толкова студено и високомерно. Той си спомни, че я наричат Ловджийката, и се почувства като риба на сухо. За разлика от нея, Уамманак не изглеждаше заплашителен: лицето на Пастира като че ли бе отпуснато в дрямка, въпреки че погледът му запазваше проницателността си.