— Срамувам се, Сеоман. Искам твърде много от теб.
Саймън се почувства като камък, потъващ в кална локва. Твърде бързо! Имаше твърде много неща, за които да мисли. Всичко, което искаше в този момент, бе да легне и да не мисли за нищо. Успя само да каже:
— Не, Джирики, аз се срамувам. Срамувам се от това, което казах. Аз съм идиот. Попитай тези двамата дали бих могъл да говоря с тях утре. Лошо ми е.
Изведнъж световъртежът му се засили и той усети, че цялата пещера се люшка. Светлината примигна, като че ли от силен вятър. Коленете му се подгънаха и Хейстън го хвана, за да го задържи прав.
Джирики бързо се извърна към Уамманак и Нънууика. Тътен на ужас се понесе през тълпата тролове. Нима червенокосият щъркелоподобен човек от равнините бе мъртъв? Вероятно такива дълги тънки крака не можеха да понасят тежестта му за дълго, както някои вече бяха предположили. Но в такъв случай защо другите двама още стояха прави? Много глави се заклатиха учудено, много предположения бяха изказани.
— Нънууика с най-острия поглед и Уамманак, най-добрият водач — момчето все още е зле и е много слабо — промълви Джирики тихо. Множеството, подведено от тихите му думи, се придвижи напред. — Искам дар от вас заради древното приятелство на нашите народи.
Ловджийката наведе леко глава и се усмихна.
— Говори, мъдри братко.
— Нямам право да се меся във вашето правосъдие и няма да го направя. Това, което искам, е съденето на Бинабик от Минтахок да не започва преди спътниците му, включително момчето Сеоман, да могат да се изкажат в негова полза. Същото да бъде позволено и за римърсгардеца, Слудиг. Това е, което искам от вас в името на Лунната жена, от която произхождаме.
И Джирики се поклони леко, само с глава и рамене. В жеста му нямаше никакво раболепие. Уамманак потупа копието си с пръсти, погледна Ловджийката някак разтревожено, после кимна и каза:
— Не можем да ти откажем това, мъдри братко. Два дни, докато момчето позаякне — но дори ако този странен младеж ни бе донесъл главата на Игджарджук набита на кол, това не би променило нещата, които трябва да се случат. Бинабик, чиракът на Пеещия човек, извърши ужасно престъпление.
— И аз така разбрах, но смелите сърца на кануките не са били единственото, което е спечелило уважението на ситите. Ние харесахме и добротата на троловете.
Нънууика опипа гребените в косата си; погледът й бе твърд.
— Дори и добрите сърца не трябва да обръщат гръб на справедливия закон, принц Джирики, или цялата челяд на Седа — смъртните, както и ситите — ще се завърне гола в снеговете. Бинабик ще бъде съден и осъден.
Принц Джирики кимна и отново се поклони, преди да се обърне. Хейстън почти понесе препъващия се Саймън след него през редиците любопитни тролове, навън към студения вятър.
2. Маски и сенки
Огънят пращеше и пращаше искри във въздуха; снежинките се стапяха още преди да паднат в него. Околните дървета все още бяха оцветени в оранжево, но лагерният огън вече догаряше. Отвъд тази крехка бариера от огнена светлина търпеливо дебнеха влагата, студът и тъмнината.
Деорнот протегна ръце към огъня. Мъчеше се да не забелязва осезаемото, живо присъствие на гората Алдхеорте — увиващите се клонки, които скриваха звездите отгоре, скритите в мъгла дънери, които се люшкаха меланхолично под напора на постоянния студен вятър. Джосуа седеше срещу него и се взираше в заобикалящата ги враждебна тъмнина. Слабото лице на принца, обляно в червено от плискащата се светлина на огъня, бе изкривено в мълчалива гримаса. Сърцето на Деорнот изцяло принадлежеше на принца, но точно сега му бе непоносимо трудно да го гледа. Той извърна очи и затърка пръсти, като че ли можеше да изтрие цялото страдание — своето собствено, на принца и на всички членове на осакатената им, будеща съжаление група. Някой наблизо простена, но Деорнот не се обърна. Мнозина от групата им страдаха. Някои — малката прислужница с отвратителната рана на гърлото и Хелмфест, един от хората на главния управител, с рана в корема, причинена от тези нечестиви същества — едва ли щяха да преживеят нощта.
Неприятностите им не бяха свършили с бягството им от разрушения замък на Джосуа в Наглимунд. Още докато се спускаха по последните натрошени стъпала на прохода, ги бяха нападнали. Само на метри от Алдхеорте земята около тях се бе надигнала и изкуствената нощ, донесена от бурята, се бе изпълнила с цвъртящи викове.