Копачите бяха навсякъде — младият Изорн ги наричаше букен и истерично крещеше, докато размахваше меча си. Въпреки страха си синът на херцога бе избил много, но бе и получил десетина плитки рани от острите зъби и грубите назъбени ножове на копачите. За това също трябваше да се тревожат — в гората дори и драскотините можеха лесно да загноят.
Деорнот се размърда неспокойно. Малките същества се бяха вкопчили в ръката му като плъхове. От ужас той почти бе отрязал ръката си, за да се отърве от тях. Дори и сега мисълта за копачите го караше да потреперва.
Накрая обаче бяха успели да им се изплъзнат. Странно, но иначе застрашителните дървета като че ли предлагаха някакво спасение. Копачите — твърде многобройни, за да загубят битката — не ги последваха.
Дали в гората нямаше някаква сила, която ги спираше? Или, което бе по-вероятно, да не би тук да живееше нещо, по-страшно дори от тях?
Оставиха зад себе си пет разкъсани трупа. Оцелели бяха само десетима, но ако се съдеше по мъчителното, накъсано дишане на Хелмфест, който лежеше увит в пелерината си до огъня, скоро щяха да са с един по-малко. Лейди Воршева попиваше кръвта от мъртвешки бялата брадичка на Хелмфест. На лицето й се четеше унесеният израз на един луд, когото Деорнот бе видял веднъж. Лудият седеше на площада в Наглимунд и пресипваше вода от една купа в друга часове наред, без да разлее нито капка. Деорнот бе сигурен, че грижите за този жив мъртвец, Хелмфест, са също толкова безсмислени — и същото се четеше в тъмните очи на Воршева.
Принц Джосуа не обръщаше на Воршева повече внимание, отколкото на всеки друг от унилата група. Въпреки страха и умората й обаче личеше, че тя му е много ядосана заради безразличието му. Деорнот отдавна бе свидетел на бурната връзка между двамата, но така и не можеше да определи отношението си към нея. Понякога смяташе жената от Високите тритинги за пречка, която не позволява на господаря му да изпълнява задълженията си; друг път осъзнаваше, че я съжалява, тъй като искрената й страст често надделяваше над търпението й. Джосуа можеше да е отчайващо внимателен и целенасочен, но дори и в най-добрите си мигове не можеше напълно да превъзмогне меланхолията си. Деорнот често си мислеше, че за всяка жена би било трудно да обича принца и да живее с него.
Старият шут Таусър и арфистът Сангфугол си говореха тихо наблизо. Празният мех за вино на шута лежеше смачкан на земята до тях. Нямаха повече вино — и нямаше да намерят още доста време. Таусър беше пресушил меха сам, за което бе получил немалко остри думи от другите, но слузестите му очи само бяха примигвали ядно, докато пиеше, като на стар петел, който гледа предупредително някой, влязъл в кокошарника.
Единствените, които се занимаваха с нещо полезно в момента, бяха херцогиня Гутрун, съпругата на Исгримнур, и отец Странгиард, архиварят. Гутрун бе разцепила тежката си брокатена пола отпред и отзад и сега я съшиваше — правеше си нещо като бричове, много по-удобни за пътуване през бодливите храсталаци на Алдхеорте. Странгиард бе разбрал колко добра е тази идея и сега режеше предницата на сивото си расо с ножа на Деорнот.
Замисленият римърсгардец Айнскалдир седеше близо до отец Странгиард. Между тях лежеше малката прислужница, чието име Деорнот не можеше да си спомни. Тя бе избягала с тях от замъка и бе плакала по целия път.
Всъщност бе плакала само докато копачите не я настигнаха. Бяха се впили в гърлото й като териери в глиган. Не я пуснаха дори и след като телата им бяха отрязани от така наречените й спасители. Сега момичето вече не плачеше. Лежеше съвсем тихо, вкопчило се с последни сили в живота.
Деорнот потръпна от ужас. Милостиви Усирис, какво бяха направили, за да заслужат подобно възмездие? За какви ли ужасни грехове бяха отговорни, та бяха наказани с отбраната на Наглимунд?
Пребори се с паниката — знаеше, че се изписва по лицето му — и се огледа. Никой не го гледаше, слава на Усирис — никой не бе видял срамния му страх. В края на краищата такова държане не бе подходящо. Деорнот бе рицар. Беше горд, че принцът е положил меча си на рамото му, че го е взел на служба. Всичко, което искаше, бе да усети познатия ужас от битката с човешки противници, а не с малките писукащи копачи или рибешки белите норни с безизразните лица, които бяха разрушили замъка на Джосуа. Как можеше да се бори със същества от детските приказки?
Сигурно най-после беше дошъл Денят на Отсъждането. Това бе единственото възможно обяснение. Съществата, с които се биеха, може и да бяха живи — течеше им кръв и умираха, а можеха ли демоните да умират? — но така или иначе бяха сили на Тъмнината. Последните дни наистина бяха настъпили.