Странно, но тази мисъл го накара да се почувства малко по-силен. В края на краищата не беше ли точно това истинското призвание на рицаря — да защитава господаря и земята си не само от телесните врагове, но и от духовните? Нали свещеникът бе казал точно това преди бдението по случай посвещаването на Деорнот за рицар? Той принуди страхливите си мисли да се насочат обратно натам, където им беше мястото. Отдавна се гордееше със спокойното си лице, с бавния си и умерен гняв. Точно затова винаги му бяха харесвали хладнокръвните действия на принца. Как Джосуа би могъл да ги предвожда, ако не е овладял собствената си личност?
Като си помисли за Джосуа, Деорнот го погледна крадешком и почувства, че тревогата му отново набъбва. Изглежда, бронята от търпение на принца най-накрая се разпадаше под натиска на сили, които никой човек не би могъл да понесе. Джосуа се взираше във ветровитата тъмнина, а устните му се движеха — беззвучно си говореше сам; веждите му бяха сбърчени в болезнено съсредоточаване.
Гледката бе непоносима.
— Принц Джосуа — повика го Деорнот. Принцът прекъсна беззвучната си реч, но не извърна поглед към младия рицар. Деорнот опита отново:
— Джосуа?
— Да, Деорнот? — най-после отговори той.
— Господарю — започна рицарят, после осъзна, че всъщност няма какво да каже. — Господарю, добри ми господарю…
Докато Деорнот хапеше долната си устна с надеждата, че някакво вдъхновение може да се спусне над уморените му мисли, Джосуа изведнъж се напрегна: очите му бяха спрели там, където досега просто бяха минавали безцелно, взираха се в тъмнината отвъд оцветените в червено от огъня дървета.
— Какво става? — попита Деорнот уплашено. Изорн, който дремеше зад него, се надигна с нечленоразделен крясък, чул гласа на приятеля си. Деорнот посегна непохватно за меча си и го измъкна от ножницата. Джосуа вдигна ръка.
— Тишина!
Вълна от ужас премина през лагера. Дълги секунди не се случи нищо, но после и останалите го чуха — нещо тежко се промъкваше през храсталака точно зад кръга светлина.
— Ах, тези същества! — Гласът на Воршева се издигна от шепот до треперещ вик. Джосуа се обърна и сграбчи здраво ръката й. Разтърси я силно.
— Тихо, за Бога!
Шумът от чупещи се съчки приближи. Изорн и войниците вече също се бяха изправили; ръцете им уплашено стискаха дръжките на мечовете. Някои от другите тихо плачеха или се молеха. Нетърпението на Джосуа бе едва прикрито. Той извади Найдел от ножницата и изсъска:
— Нито един горски обитател не би се движил толкова шумно… Ходи на два крака…
— Помощ — обади се глас от тъмното. Нощта сякаш стана още по-дълбока, като че ли черното небе всеки миг щеше да се спусне над тях и да задуши и без това догарящия огън.
Малко по-късно нещо излезе от дърветата и вдигна ръце към очите си, когато светлината на огъня го обля.
— Бог да ни пази, Бог да ни пази! — извика Таусър дрезгаво. Изорн зяпна.
— Вижте… това е човек! Милостиви Ейдон, целият е в кръв!
Раненият залитна две крачки напред, после се строполи на колене и всички видяха лицето му. Цялото бе покрито със засъхнала тъмна кръв, освен очите, които гледаха невиждащо стреснатите хора.
— Помощ — простена отново непознатият. Думите му бяха бавни и гърлени, почти неразбираеми.
— Каква е тази лудост, господарке? — изпъшка Таусър. Държеше се за ръкава на херцогиня Гутрун като малко дете. — Кажете ми, какво е това проклятие, което ни е сполетяло?
— Мисля, че познавам този човек! — възкликна Деорнот и само след секунда усети как смразяващият срах си отива. Скочи напред, хвана треперещия мъж за лакътя и го настани до огъня. Новодошлият беше облечен само с изподрани парцали. Обръч от преплетени пръстени — всичко, което бе останало от ризницата му — висеше около врата му на яка от почерняла кожа.
— Това е копиеносецът, който беше с нас, когато се срещнахте с брат си в палатката пред крепостните стени.
Принцът бавно кимна. Погледът му бе втренчен, изражението му — непроницаемо. След миг той промърмори:
— Остраел… нали така се казваше?
Принцът продължи да гледа окървавения копиеносец още един дълъг миг, след това очите му се напълниха със сълзи и той се извърна.
— На, бедни, нещастни човече, пий… — Отец Странгиард се наведе над ранения с мях вода. Вода имаха само малко повече от виното, но никой не каза и дума. Водата напълни отворената уста на Остраел и преля, потече по брадичката му. Той като че ли въобще не можеше да преглътне.