— Значи така. Това беше много по-лесният начин… но бързата смърт, тази, която застига по време на сън, вече ви е отказана.
Деорнот усети как сърцето му тупка като на заек в капан; помисли си, че наистина може и да изскочи от гърдите му. Усети как силите му изтичат от пръстите, които все още стискаха тялото, някога принадлежало на Остраел. През разкъсаната риза усещаше плътта, студена като надгробен камък, но все пак изпълнена с отвратителен живот.
— Какво си ти?! И какво си направило на горкия човек? — Джосуа се опитваше да говори спокойно.
Нещото се закикоти, почти приятно, ако не се усещаше отблъскващата празнота в гласа му.
— Нищо не съм направил на това същество. Разбира се, то вече беше мъртво, или поне почти — не беше никак трудно да се намерят умрели смъртни в развалините на твоя имот, владетелю на отломки.
Нокти се впиха в ръката на Деорнот, но разрушеното лице задържаше погледа му като свещ, която гори в края на дълъг тъмен тунел.
— Кой си ти? — настояваше Джосуа.
Нещото му отговори със сковаваща сериозност:
— Аз съм един от господарите на замъка ти… и на окончателната ти смърт. Не дължа отговор на нито един смъртен. Ако не бе острото око на брадатия, вашите гърла щяха да бъдат тихичко прерязани тази нощ, което щеше да ни спести много време и сили. Когато вашите бягащи духове най-после пропаднат с писъци в безкрайното Помежду, откъдето самите ние избягахме, това ще е направено от нас. Ние сме Червената ръка, рицари на Краля на бурите — а той е господарят на всичко!
И като изсъска с прерязаното си гърло, тялото изведнъж се прегъна на две като панта и започна борба с титаничната сила на обгорена змия. Деорнот усети, че го изпуска. Видя как огънят лумва и пръсва искри и чу как някъде наблизо подсмърча Воршева. Останалите изпълниха нощта с уплашени викове. Той се пързаляше; тежестта на Изорн все повече лягаше върху него. Чу ужасените крясъци на другарите си да се смесват с неговата собствена молитва за сила…
Изведнъж мятането отслабна. Тялото под него продължи още малко да се извива като умираща змиорка, след това най-после спря.
— Ка-кво…? — успя най-после да изпъшка Деорнот.
Айнскалдир, който едва си поемаше дъх, посочи към земята с лакът: все още стискаше здраво неподвижното тяло. Отрязана от острия му нож, главата на Остраел се бе търколила почти извън светлината на огъня. Още докато групата гледаше натам, мъртвите устни се свиха и оголиха зъбите. Пурпурната светлина бе изчезнала; очните кухини зееха като празни кладенци. Тънък шепот се изплъзна от устата, като последно издихание:
— Няма спасение… Норните ще ви наме… Няма…
Главата млъкна.
— В името на Архангела… — наруши мълчанието пресипналият от ужас глас на шута Таусър.
Джосуа си пое дъх и каза:
— Трябва да погребем жертвата на демона според църковните изисквания. И после трябва да се махаме оттук. Наистина ни преследват. — Гласът на принца бе спокоен, но очевидно това му струваше много усилия. Той се обърна към Воршева, която го гледаше с широко отворени очи и уста. После се обърна към Деорнот и повтори: — Според църковните изисквания.
— Първо ще отрежа и краката и ръцете — задъхано се намеси Айнскалдир — от една дълга драскотина на лицето му струеше кръв — и вдигна бойната си секира. Останалите се обърнаха на другата страна.
Нощта се приближи още малко.
Гелсгиад вървеше бавно по мократа клатеща се палуба на кораба към двамата души, облечени в наметала с качулки и застанали на десния борд. Когато ги приближи, те се обърнаха, но не отместиха ръцете си от перилата. Капитанът извика през шума на вятъра:
— Проклето време! Някои ще идат при килпата в Голямото зелено тази нощ. — Силното му хернистирско бучене се носеше дори над скърцането на реите и плющенето на платната. Хората с качулките не отговориха.
— Време за потъване, определено.
По-едрият от двамата свали качулката си — очите му се присвиха на розовото лице, когато дъждът го заудря — и се провикна:
— В опасност ли сме?
Гелсгиад се разсмя, кафявото му лице се набръчка. Веселието му бе отнесено от вятъра.
— Само ако имате намерение да скочите и да поплувате. Вече сме близо до заслона на Ансис Пелипе и до входа на пристанището.
— Почти сме там ли? — Кадрах се обърна и се вгледа в движещия се сумрак, който бе изпълнен с мъгла и дъжд.