Капитанът вдигна кривия си показалец и посочи едно по-тъмно петно вдясно от носа на кораба.
— Голямото черно петно ето там е планината Пердруин — или Кулата на Стреаве, както я наричат някои. Ще влезем в пристанището, преди да се е стъмнило съвсем… Освен ако ветровете не ни изиграят номер. Този ювен наистина е прокълнат от Бриниох. Много странно време!
Дребният спътник на Кадрах стрелна с поглед сянката на Пердруин в сивата мъгла, след това отново сведе очи.
Гелсгиад пак се провикна през грохота на стихията:
— Във всеки случай, отче, днес хвърляме котва и ще останем два дни. Предполагам, че ще ни напуснете, понеже сте си платили само дотук. Ще се съгласите ли да дойдете с мен на пристанището за по едно питие — освен ако вярата не ви го забранява?
Капитанът се ухили мазно. Всеки, който прекарваше поне малко време по кръчмите, знаеше, че монасите на Ейдон добре познават удоволствието от силното питие.
Брат Кадрах се вгледа за миг в плющящите платна, след това обърна странния си, малко студен поглед към моряка. Усмивка плъзна по кръглото му лице.
— Благодаря, капитане, но ще ви откажа. С момчето ще останем на борда за малко, след като хвърлим котва. Не се чувства добре, а и аз не бързам заникъде. Доста път ни чака, и то по нанагорнище, преди да стигнем абатството.
Момчето се пресегна и многозначително стисна Кадрах за лакътя, но монахът не му обърна внимание. Гелсгиад сви рамене и нахлупи безформената си шапка още по-ниско.
— Вие си решавате, отче. Платихте си пътя и вършехте добре работата си на борда. Въпреки че, бих казал, момчето вършеше по-голямата част. Може да си тръгнете по всяко време преди отплаването ни за Кранхир.
Капитанът се обърна, помаха им с възлестата си ръка, тръгна назад по хлъзгавите дъски и извика:
— Но ако момчето не е добре, свалете го долу в каютата.
Когато Гелсгиад се отдалечи, спътникът на Кадрах се обърна и попита със звънък глас:
— Защо ще оставаме на борда? Искам да сляза от този кораб! Всеки час е важен! — Гневът на Мириамел ясно се четеше на красивото й слабо лице. Дъждът се бе просмукал дори през дебелата й качулка и черно боядисаните й мокри кичури се бяха сплъстили на челото.
Този път усмивката на брат Кадрах изглеждаше по-истинска.
— Тихо, милейди, тихо. Разбира се, че ще слезем от кораба, при това почти веднага, щом стигнем кея. Не се безпокойте.
— Тогава защо му каза…
— Защото моряците много дрънкат, а бих се обзаложил, че нито един не дрънка повече от нашия капитан. Нямаше никакъв начин да го накарам да мълчи, свети Муирфат да ми е свидетел. Ако му бяхме дали пари да мълчи, само щеше да се напие по-бързо и да започне да говори по-рано. Но сега, ако някой се ослушва да чуе нещо за нас, поне ще си помисли, че все още сме на борда. Може би ще седят и ще чакат някой от нас да слезе, чак докато корабът не отплува обратно за Хернистир. Дотогава ние ще сме вече в безопасност на брега на Ансис Пелипе.
— Така ли? — Мириамел сбърчи вежди. Отново беше подценила монаха. Кадрах бе стоял трезвен, откакто се бяха качили на борда на кораба на Гелсгиад в Абаингат. Да, зад това пълно лице имаше хитър мозък. Тя се зачуди отново, а беше сигурна, че няма и да е за последно, за какво ли наистина си мисли Кадрах. Накрая каза: — Извинявай. Това е умно. Мислиш ли, че някой наистина ни търси?
— Глупаво ще е, ако предположим, че не е така. — Монахът я хвана за лакътя и я поведе към долната палуба.
Когато Мириамел най-после видя Пердруин, той й заприлича на огромен кораб, изведнъж издигнал се от неспокойния океан и насочил се право към техния малък, крехък плавателен съд. В един момент изглеждаше просто като нещо по-черно пред носа; в следващия, сякаш някаква завеса от забулваща мъгла се бе отдръпнала, вече светеше над главите им.
Хиляди светлинки прозираха през мъглата, малки като светулки. Докато корабът на Гелсгиад влизаше в пристанището, островът продължаваше да се извисява над тях — черният му ръб се издигаше и издигаше и закриваше все по-голяма част от мъгливото небе.
Кадрах бе останал в каютата. Мириамел бе доволна от решението му. Сега стоеше до парапета и слушаше как моряците викат и се смеят в разкъсваната от фенерите тъмнина, докато прибират платната. Няколко гласа се издигнаха в нестройна песен, после избухнаха в проклятия и още смях.
Близо до пристанището вятърът духаше по-слабо. Мириамел усети някаква странна топлина да минава по целия й гръбнак и веднага разбра какво означава това: беше щастлива. Беше свободна и отиваше там, където искаше да отиде; откакто се помнеше, това се случваше за първи път.