Не бе стъпвала в Пердруин от дете, но все пак се чувстваше някак странно, като че ли се връщаше у дома. Когато беше съвсем малка, майка й я беше водила тук, на път към сестра си, херцогиня Несаланта. Бяха спрели в Ансис Пелипе, за да направят посещение от учтивост на граф Стреаве. Мириамел си спомняше много малко от това посещение — наистина беше много малка: само един любезен старец, който й беше подарил мандарина, и една градина с високи стени и застлана с плочи алея. Мириамел бе гонила някаква дългоопашата красива птица, а майка й се смееше и говореше с останалите възрастни.
Любезният старец трябваше да е бил графът, реши тя. Със сигурност градината, която бяха посетили, беше на заможен човек — внимателно поддържано кътче от рая, скрито във вътрешния двор на замък. Спомняше си цъфтящи дървета и красиви златни и сребърни рибки в едно езерце точно по средата на плочника…
Вятърът в пристанището се усили и развя наметката й. Парапетът бе студен, затова тя мушна ръце под мишниците си.
Скоро след посещението в Ансис Пелипе майка й бе потеглила на друго пътешествие, този път без Мириамел. Чичо Джосуа бе тръгнал с Хилиса към бащата на Мириамел, Елиас, който бе на бойното поле с армията си. Това бе същото пътешествие, след което Джосуа бе останал инвалид и от което Хилиса така и не се бе завърнала. Елиас, почти онемял от мъка, твърде ядосан, за да може да говори за смъртта, бе казал на малката си дъщеря само, че майка й никога няма да се върне. В детските си представи Мириамел виждаше майка си като затворничка в някаква градина с високи зидове, хубава като тази, която бяха посетили в Пердруин, някакво красиво място, което Хилиса не би могла да напусне дори и за да посети дъщеря си, на която толкова липсваше…
Същата тази дъщеря бе лежала дълги нощи в леглото си будна, много след като бавачките й я бяха сложили да си легне: взираше се в тъмнината и кроеше планове как да спаси изгубената си майка от цъфтящия й затвор, пресечен от множество безкрайни настлани с плочи алеи.
Оттогава нищо не беше както трябва. Всичко изглеждаше така, сякаш баща й бе погълнал някаква бавна отрова, когато майка й умря, някакво биле, което го разяждаше отвътре и го превръщаше в камък.
Къде ли беше той? Какво ли правеше точно в този момент?
Мириамел погледна нагоре към тъмния планински остров и усети как кратката й радост изчезва, все едно вятърът е отмъкнал кърпичка от ръката й. Точно в този момент баща й обсаждаше Наглимунд, бе насочил ужасяващия си гняв срещу стените на замъка на Джосуа. Исгримнур, старият Таусър, всички сигурно се биеха за живота си точно сега, докато нейният кораб преминаваше покрай пристанищните сгради, плъзгайки се по тъмното гладко лице на океана.
А кухненският слуга Саймън, с червената си коса и непохватните си добронамерени постъпки, с неприкритите си грижи и явното притеснение — щом помисли за него, я прониза болка. Той и малкият трол бяха отишли в далечния север, може би завинаги.
Тя изправи рамене — мислите за доскорошните й спътници й напомниха за задълженията й. Тя се представяше за помощник на монах, при това болен. Трябваше да е долу в каютата.
Усмихна се тъжно. Толкова много преструвки. Сега бе далеч от двора на баща си, но все още се преструваше. Като тъжно дете в Набан и Меремунд, често се представяше за щастлива. Лъжата бе по-добра от отговорите на добронамерените, но невъзможни за отговор въпроси. Докато баща й се отдалечаваше от нея, тя се бе преструвала, че й е все едно, макар и да чувстваше как нещо я гризе отвътре.
Къде беше Бог, се бе чудила Мириамел; къде беше Той, когато любовта бавно се превръщаше в безразличие, а грижите — в задължение? Къде беше Бог, когато баща й се молеше на небето за отговори, а тя слушаше бездиханно в сенките пред стаята му?
„Може би Той е повярвал на лъжите ми — тъжно си мислеше тя, докато слизаше по мокрите от дъжда стълби на долната палуба. — Може би е искал да им повярва, за да може да се заеме с по-важни неща“.
Градът на хълма беше ярко осветен, из дъждовната нощ се разхождаха маскирани гуляйджии. Бе Летният празник в Ансис Пелипе и въпреки неподходящото време тесните криволичещи улички бяха пълни с веселящи се хора.
Мириамел направи път на неколцина мъже, облечени като оковани маймуни — минаваха покрай нея на веригата си, подрънкваха я и се препъваха. Един пиян актьор — изкуствената му козина бе мокра от дъжда — се обърна, спря за момент, като че ли да й каже нещо, но вместо това само се оригна, усмихна се извинително през дупката на изкривената си маска и пак се загледа в неравния чакъл.