Докато маймуните се изнизваха, Кадрах внезапно се появи до нея и тя попита:
— Къде беше? Нямаше те цял час.
Кадрах поклати глава.
— Определено не чак толкова. Проучвах някои неща, които ще са ни полезни, много полезни. Ех, вълнуваща нощ, нали?
Мириамел го погледна и каза неодобрително:
— Никой не би познал, че на север се води война и умират хора. Никой не би познал също, че и Набан може да влезе във войната скоро, а Набан е просто оттатък залива.
— Разбира се, че не. В стила на пердруинците е да не знаят такива неща. По този начин остават щастливо незамесени в повечето конфликти, като дори съумяват да доставят оръжие и продукти и на бъдещия победител, и на бъдещия победен… А и да си докарат добра печалба. Да, ето едно нещо, за което биха тръгнали на война: да си запазят печалбата. — Кадрах се ухили и избърса капките от очите си.
— Чудя се защо ли още никой не е завладял Пердруин. — Принцесата не беше сигурна защо незаинтересоваността на жителите на Ансис Пелипе я дразни толкова, но все пак бе раздразнена.
Кадрах я изгледа потресено.
— Да завладее? И да размъти водата, която пият всички? Скъпа ми Мириамел… извинявай, скъпи ми Малахиас — трябва да го запомня, тъй като скоро вече ще се движим в кръгове, където името ти не е непознато — та, скъпи ми Малахиас, има още много да учиш за света.
Монахът млъкна за момент, докато друга компания костюмирани преминаваше покрай тях — спореха пиянски за текста на някаква песен. Когато отминаха, той ги посочи.
— Ето ти пример защо онова, което казваш, никога няма да се случи. Чу ли този маловажен спор?
Мириамел дръпна качулката си още по-ниско срещу косия дъжд.
— Част от него. Какво значение има?
— Не темата на спора е важна, а начинът му на водене. Всички те бяха пердруинци, ако слухът ми не се е объркал от всичкото това бучене на океана, но все пак говореха Западния език.
— Е, и?
Кадрах присви очи, като че ли се вглеждаше в нещо по осветената от лампи улица, но все пак отговори бързо:
— Виж, ние с теб говорим на Западния език, но освен твоите еркинландски сънародници — при това не всички — никой друг не го говори с хора от своята националност. Римърсгардците в Елвритшала си говорят на римърски; ние, хернистирците, използваме собствения си език, когато сме в Кранхир или Хернисадарк. Само пердруинците са възприели универсалния език на дядо ти, крал Джон, и сега за тях той наистина е роден език.
Мириамел спря по средата на хлъзгавата улица, така че тълпата празнуващи трябваше да я заобикаля. Хиляди лампи образуваха фалшива зора над покривите.
— Уморена съм и съм гладна, брате Кадрах, и не мога да разбера какво се опитваш да ми кажеш.
— Съвсем просто е. Пердруинците са това, което са, защото се опитват да угаждат, или, да го кажа още по-ясно, те знаят накъде духа вятърът и тичат така, че той е винаги зад гърба им. Ако ние, хернистирците, бяхме завоевателно настроен народ, тогава пердруинските търговци и моряци щяха да говорят хернистирски. Или, както казват в Набан, „ако владетелят иска ябълки, в Пердруин садят овощни дръвчета“. Би било глупаво от страна на всяка държава да нападне един толкова услужлив приятел и толкова добър съюзник.
— Значи казваш, че душите на пердруинците са за продан? И че те не са верни на никого, освен на силните?
— Това звучи малко надменно, господарке, но като че ли е доста точно — отвърна Кадрах с усмивка.
Мириамел се огледа внимателно наоколо; бореше се с гнева си.
— Тогава те не са по-добри от… не са по-добри от курвите!
Обветреното лице на монаха изведнъж придоби хладен, далечен израз; усмивката му стана чисто формална.
— Не всеки може да се превърне в герой по собствено желание, принцесо — тихо отговори той. — Някои предпочитат да приемат неизбежното и да успокояват съвестта си с дара на оцеляването.
Мириамел се замисли за очевидната истина, която бе изрекъл Кадрах, но така и не можа да разбере защо тя я кара да се чувства толкова неизразимо зле.
Калдъръмените улици на Ансис Пелипе лъкатушеха и заобикаляха, изкачваха се по каменни стъпала, издълбани в склона на хълма, след което се виеха обратно надолу. Раздвояваха се и пак се събираха, преплитаха се под най-различни странни ъгли, като змии в кошница. И от двете им страни рамо до рамо стояха къщи. Повечето прозорци бяха с капаци, като затворените очи на спящи хора, само някои бяха осветени и шумни. Основите на къщите следваха склона и всяка сграда се разширяваше нагоре, така че всичките изглеждаха надвесени над тесните улички. На Мириамел започна да й се вие свят от глад и преумора, струваше й се, че отново е под приведените дървета на Алдхеорте.