Целият Пердруин бе просто група хълмове, които заобикаляха Ста Мироре, централната планина. Склоновете им се възправяха почти отвесно от скалистите брегове на острова, надвесени над залива Еметин. Така силуетът на Пердруин всъщност приличаше на свиня-майка и все още бозаещите й малки. Равни места почти нямаше, освен в седловините, така че селата и градчетата на Пердруин се притискаха към склоновете като гнезда на чайки. Дори и Ансис Пелипе, голямото морско пристанище и седалище на граф Стреаве, беше построен върху стръмнините на едно възвишение, което местните жители наричаха Пристанищен камък. На много места жителите на Ансис Пелипе можеха да застанат на прага си и да помахат на съседите си на улицата отдолу.
— Трябва да хапна нещо — най-после каза Мириамел. Дишаше тежко. Стояха на едно от разклоненията на криволичеща уличка — място, откъдето можеха да погледнат между две сгради надолу към светлините на замъгленото пристанище. Бледата луна висеше над главите им като парче кост.
— Аз също съм готов да спра, Малахиас.
— Колко е далече това абатство?
— Няма никакво абатство, или поне ние не отиваме на такова място.
— Но ти нали каза на капитана… а, да. — Мириамел разтърси глава и усети тежестта на мократа качулка. — Разбира се. Тогава къде отиваме?
Кадрах погледна луната и се засмя тихо:
— Където пожелаем, приятелю. Има една таверна с добро име нагоре по тази улица. Трябва да си призная, че най-общо следвах тази посока. Определено не защото обичам да се катеря по тези гойрах хълмове.
— Таверна? Защо не някой хан, където бихме могли да си намерим легло, след като ядем?
— Защото, ако ме извиниш, аз въобще не мисля за ядене. Бях на онзи противен кораб по-дълго, отколкото ми се иска да си спомням. Ще си почина едва след като утоля жаждата си. — Кадрах се ухили и избърса устата си с ръка. Мириамел въобще не хареса изражението му и започна:
— Обаче надолу имаше таверни на всяка крачка…
— Точно така. Таверни, изпълнени само с разказвачи на пиянски истории и хора, работещи за чужд интерес. Не бих могъл да получа така добре заслужената си почивка на такова място. Хайде, Малахиас, убеден съм, че е съвсем наблизо. — Кадрах обърна гръб на луната и уморено закрачи нагоре по хълма.
По време на Летния празник като че ли не можеше да има такова нещо като непрепълнена таверна, но пиещите в „Червения делфин“ поне не бяха буза до буза, както в крайбрежните таверни, а само лакът до лакът. Мириамел благодарно се тръшна на една пейка в дъното и се остави на шума от разговори и песни да я облее от всички страни. Кадрах, след като остави торбичката и тоягата си, се отдалечи, за да си намери една халба „Награда за пътешественика“, както я нарече. Върна се само след минутка.
— Скъпи Малахиас, бях забравил, че почти съм стигнал до просешка тояга, след като платих за пътуването по море. Дали не ти се намира някоя монетка, която бих могъл да оползотворя за утоляването на жаждата си?
Мириамел бръкна в кесията си и извади шепа медни монети. Докато ги изсипваше в протегнатата ръка на монаха, каза:
— Донеси ми хляб и сирене.
Докато седеше и си мечтаеше да свали мокрото наметало, за да отпразнува скриването си от дъжда, още една група костюмирани празнуващи влезе шумно през вратата. Новодошлите изтръскаха водата от дрехите си и поискаха бира. Един от най-шумните носеше кучешка маска с голям червен език. Когато удари с юмрук по масата, дясното му око просветна към Мириамел и може би се спря върху нея. Тя усети пристъп на страх — спомни си за една друга кучешка маска, както и за горящи стрели, които прелитат през горските сенки. Но това куче бързо се обърна към другарите си, каза някаква шега, засмя се и отметна глава; платнените му уши се разлюляха.
Мириамел притисна ръка към гърдите си, за да успокои тупкащото си сърце, и си каза:
„Няма да си свалям качулката. Сега е празник, всички са маскирани. Така е по-добре, отколкото някой да ме познае… колкото и невероятно да е това“.