Кадрах го нямаше учудващо дълго. Мириамел тъкмо започваше да се изнервя и се чудеше дали да не стане да го потърси, когато той се върна с две халби. Между тях се крепяха половин хляб и парче сирене.
— Човек може да умре от жажда, докато му налеят бира тази вечер. — Монахът се намести до нея.
Мириамел изяде лакомо хляба и сиренето, после отпи една дълга глътка от бирата. Остатъка отстъпи на Кадрах, който изобщо не възрази.
Когато облиза и последните трохички от пръстите си и вече се чудеше дали да не изяде и един гълъбов пай, някаква сянка падна върху пейката.
Мириамел вдигна глава.
Кокалестото лице на Смъртта се взираше в тях изпод черна качулка.
Мириамел ахна, а Кадрах разля бира върху сивото си расо. Непознатият с маската на череп не се помръдна. Монахът разгневено се обърна към него:
— Много хубава шега, приятелю! Весело изкарване на празника и на теб. — И се избърса в дрехите си.
Устата не се помръдна. Иззад оголените зъби се чу безстрастен глас:
— Елате с мен.
Мириамел настръхна. Току-що изяденото натежа в стомаха й.
Кадрах се присви — тя усети как се напрегна, — посочи парцаливата черна мантия, която носеше привидението, и попита:
— И кой си ти, шуте? Ако наистина беше братът Смърт, сигурно щеше да си по-добре пременен.
— Станете и елате с мен. Имам нож. Ако извикате, ще стане по-лошо.
Брат Кадрах погледна Мириамел. Лицето му бе пребледняло. Станаха. Колената на принцесата се подгъваха. Смъртта им посочи да вървят напред през тълпата посетители.
Мириамел хранеше някакви неопределени надежди да успее да побегне и да се изплъзне, но други двама души се измъкнаха от тълпата до входа. Единият носеше синя маска и стилизирана моряшка фланелка, а другият беше облечен като недодялан селяк с прекомерно голяма шапка. Мрачните им очи контрастираха с крещящите им костюми.
Кадрах и Мириамел последваха Смъртта на улицата, морякът и селянинът вървяха от двете им страни. След тридесетина крачки завиха в една уличка и заслизаха по някакви стълби. Мириамел се подхлъзна на едно от мокрите каменни стъпала и изтръпна от ужас, когато череполикият протегна ръка, за да я подкрепи. Докосването му беше мимолетно, а и тя не можеше да се отдръпне, без да падне, така че просто го изтърпя безмълвно.
Въпреки бледата лунна светлина и виковете на закъснели гуляйджии, носещи се от таверната над тях и от пристанищния квартал под тях, Мириамел бързо загуби всякакво чувство за ориентация. Минаваха по малки задни улички като прокрадващи се котки, влизаха и излизаха от дворове и тесни проходи, покрити с лози. От време на време чуваха гласове от някоя тъмна къща, а веднъж и плач на жена.
Най-после стигнаха някаква сводеста врата във висока каменна стена. Смъртта измъкна от джоба си ключ и отключи. Влязоха в обрасъл двор. Над главите им имаше върби, от увисналите им клонки по плочника падаха дъждовни капки. Водачът им се обърна и посочи с ключа, че Мириамел и Кадрах трябва да вървят пред него към една врата в дъното.
Монахът се обади с шепот, все едно също беше заговорник:
— Дойдохме с теб, човече, обаче няма смисъл да попаднем на засада. Защо да не се бием с теб тук и да загинем под открито небе, ако така или иначе трябва да умрем?
Смъртта се наведе, без да каже нищо. Кадрах отстъпи леко, но маскираният просто се пресегна покрай него и почука с черната си ръкавица на вратата, след което я побутна. Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти.
Отвътре идваше бледа топла светлина. Мириамел мина покрай монаха и влезе. Кадрах я последва, мърмореше си нещо. Маскираният с черепа влезе последен и затвори плътно вратата.
Влязоха в тясна стая, осветена само от малък огън в камината и една свещ, която гореше в дълбока купа на масата, до гарафа с вино. Стените бяха покрити с тежки кадифени гоблени, на тази светлина образите върху тях се виждаха само като цветни петна. От другата страна на масата, на стол с висока облегалка, седеше фигура, не по-малко странна от придружаващите ги — висок мъж с червеникавокафява наметка и с остромуцунеста маска на лисица.
Лисицата се наведе напред и посочи два стола с изящен замах на кадифената си ръкавица.
— Седнете. Седнете, принцеса Мириамел. Бих се изправил, но болните ми крака не го позволяват.
— Това е лудост! — избухна Кадрах, но все пак без да изпуска от поглед маскирания наблюдател зад рамото си. — Правите грешка, господине. Обръщате се към момче, моя помощник…