— Моля ви. Време е да свалим маските си. Нали винаги така свършва Летният празник? — Говорещият смъкна лисичата маска и се видя побеляла коса и лице, набръчкано от старост. На устните му заигра усмивка; в очите му се отразяваше светликът на огъня.
— Сега, когато вече знаете кой съм… — започна той.
— Не знаем кой сте, господине, а и вие сте се припознали в нас!
— Е, хайде де, ние с вас може и да не сме се срещали, драги човече, но с принцесата сме стари приятели. Всъщност тя дори ми беше на гости веднъж — много, много отдавна.
— Тогава вие сте… граф Стреаве? — Мириамел си пое дълбоко дъх.
— Точно така — кимна графът и сянката му на стената зад него се издигна леко, защото той се наведе напред и грабна мократа й ръка. — Господарят на Пердруин. А откакто вие двамата стъпихте на парчето скала, което управлявам, и ваш господар.
3. Клетвопрестъпник
По-късно през деня, след срещата с Пастира и Ловджийката, когато слънцето вече бе високо в небето, Саймън се почувства достатъчно силен, за да излезе и да поседне на скалистата площадка пред пещерата. Уви единия ъгъл на одеялото около раменете си, а останалата част на тежката вълна набута под себе си като възглавница върху студената скала. Освен кралското ложе в Ийканук като че ли нямаше нищо, което дори да наподобява стол.
Пастирите отдавна вече бяха извели овцете от закътаните долини, където зимуваха, и ги бяха повели надолу по планината в търсене на паша. Джирики му беше казал, че пролетните стръкове, с които животните обикновено се хранят, били почти унищожени от продължаващата зима. Саймън гледаше едно от стадата на една поляна много под него — овцете бяха малки като мравки. Дори и толкова отдалеч, той чуваше едва доловим звук от удари — овните се биеха с рога, за да установят лидерство над стадото.
Жените, с увитите във фино обработени кожи чернокоси бебета на гръб, бяха взели тънките си копия и бяха отишли на лов. Гонеха лалугери и други животинчета, чието месо да допълни менюто от овнешко. Бинабик често му бе казвал, че овцете са истинското богатство на народа на кануките и че те ядат само тези, които не стават за нищо друго — старите и безплодните.
Лалугерите, зайците и другият дребен дивеч не бяха единствената причина жените да носят копия. Една от кожите, увити показно около Нънууика, бе на снежен леопард — острите като бръснач нокти все още блещукаха. Като си припомняше страховитите очи на Ловджийката, Саймън не се съмняваше, че тя сама си е осигурила този трофей.
Не само жените живееха в опасност — работата на пастирите бе също толкова рискована, понеже имаше много големи хищници, от които трябваше да пазят ценните овце. Веднъж Бинабик му бе казал, че макар и да са заплаха, вълците и леопардите не могат да се сравняват с огромните снежни мечки — те тежали колкото две дузини тролове. И бе добавил, че много канукски пастири намират смъртта си в ноктите и зъбите на белите мечки.
При тази мисъл Саймън неволно потрепери. Но пък нима самият той не се бе изправил срещу дракона Игджарджук, много по-голям и по-опасен от всяко обикновено животно?
Докато късната утрин преминаваше в следобед, Саймън наблюдаваше как животът на Минтахок се разпростира пред него, едновременно трескаво оживен и подреден като кошер. По-старите, чиито години на ловуване и грижи за овцете вече бяха отминали, клюкарстваха по площадките или се припичаха на слънце, дълбаеха по камъни или рога или пък режеха и шиеха обработени кожи. Децата, които бяха твърде големи, за да ги носят майките им на лов, си играеха по склоновете под наблюдението на старците, лазеха по тънките стълби или се люлееха и препъваха по клатещите се мостове, без да ги е грижа за фаталните дълбини, които се простираха под тях. На Саймън не му беше леко да наблюдава тези опасни забавления, но през целия дълъг следобед нито едно тролче не изпадна в беда. Въпреки че детайлите му бяха чужди и непознати, той все пак можеше да усети реда, който цареше тук. Ритъмът на живота изглеждаше силен и непоклатим като самата планина.
Тази нощ Саймън още веднъж сънува голямото колело.
Този път, като в груба пародия на мъченията на Усирис, Сина Божи, Саймън бе привързан към колелото, по един крайник във всяка четвърт на широкия пръстен. Колелото не само го обръщаше надолу с главата, както Усирис бе страдал върху Дървото, а и го въртеше под черното небе на някаква неземна празнота. Слабите сияния на звездите се размазваха пред очите му като опашки на комети. Нещо тъмно и студено, чийто смях наподобяваше бръмчене на мухи, танцуваше точно отвъд полезрението му и му се присмиваше.