Саймън извика, както и много други пъти в ужасните си сънища, но не се чу никакъв звук. Бореше се, но крайниците му бяха безсилни. Къде беше Бог, за когото свещениците казваха, че вижда всичко? Защо го бе оставил в прегръдките на тази ужасяваща тъмнина?
Като че ли нещо се формираше бавно от бледите, размити звезди. Сърцето му се изпълни с напрегнато очакване. Но това, което се появи от въртящата се празнота, не беше очакваният червеноок ужас, а малко тържествено личице: малкото тъмнокосо момиче, което бе виждал и в други сънища.
Момичето отвори уста. Препускащото небе като че ли позабави въртенето си.
Момичето изговори името му.
То достигна до него като че ли през някакъв дълъг коридор и той осъзна, че е виждал някъде това момиче. Лицето му беше познато… откога… откъде?…
— Саймън — каза тя отново, този път малко по-ясно. Обаче нещо друго също привличаше вниманието му, нещо много по-близко. Нещо съвсем близо…
Той се събуди.
Някой го търсеше. Саймън седна задъхан на сламеника и се ослуша. Но пещерата беше тиха, ако се изключеха безкрайните въздишки на планинските ветрове и тихото хъркане на Хейстън, който спеше близо до тлеещия огън, увит в дебелото си наметало.
Джирики го нямаше. Можеше ли ситът да го е повикал отвън? Или го беше събудил някакъв звук от съня? Саймън потрепери. Дъхът му беше като неясен облак на светлината на въглените. Дали да не си легне пак?
Не, някой го чакаше навън. Саймън не знаеше как го е разбрал, но беше сигурен: беше напрегнат като струна на арфа, чак трептеше. Нощта също сякаш трептеше.
А ако го чакаше враг? Някой, или нещо, от което би било по-добре да се скрие?
Тези мисли нямаха значение. Трябваше да излезе.
„И без това брадичката ме боли ужасно — каза си Саймън. — Няма да мога да заспя“.
Той измъкна панталоните си от спалния чувал, където стояха топли през суровите нощи в Ийканук, пребори се с тях колкото се можеше по-тихо, след което обу ботушите на студените си крака. Замисли се за миг дали да не облече и ризницата, но се отказа, повече заради мисълта за студените й брънки, а не защото се чувстваше сигурен в безопасността си. Уви се с наметалото и мина сковано покрай спящия Хейстън.
Звездите над Минтахок бяха безмилостно ясни. Саймън удивен почувства колко са далеч, усети невъобразимите мащаби на нощното небе. Почти пълната луна висеше ниско над далечните върхове. Снегът по височините блещукаше, окъпан в свенливата й светлина, но всичко останало бе потънало в сянка.
При първите няколко крачки надясно го спря ниско ръмжене. Някакъв странен силует стоеше на пътеката пред него, черен, посребрен от луната по ръба. Дълбокото ръмжене се чу пак. Две очи проблеснаха в зелено, когато уловиха лъч светлина.
Дъхът на Саймън замръзна в гърлото му.
— Куантака?
Ръмженето премина в тих любопитен вой. Вълчицата го побутна с глава.
— Куантака? Ти ли си? Ранена ли си? — Саймън се опитваше да се сети за нещо от тролските думи на Бинабик, предназначени за вълчицата, но нищо не му дойде наум. Прокле се. Не беше помислил за нея нито веднъж, откакто го бяха донесли от Планината на дракона, въпреки че тя също му бе спътница, а и приятел, посвоему.
Упрекна се.
Сега, когато Бинабик беше затворен, какво правеше Куантака? Нейният приятел и господар й бе отнет, точно както доктор Моргенес бе отнет на Саймън. Нощта изведнъж стана по-студена и празна, изпълнена с незаинтересованата жестокост на света.
— Куантака? Гладна ли си? — Саймън пристъпи към нея, а тя се сви назад. После изръмжа отново, но като че ли от възбуда, а не от гняв. Направи още няколко подскачащи стъпки — проблясъците по сивия й кожух почти не се забелязваха, — след което изръмжа отново и тръгна напред. Саймън я последва.
Изведнъж, както стъпваше внимателно по мокрите камъни, му хрумна, че прави голяма глупост. Криволичещите пътеки на Минтахок не бяха място за среднощни разходки, особено без фенер. Дори и родените тук тролове го знаеха — входовете на пещерите бяха тихи и тъмни, пътеките — пусти. Всичко беше така, сякаш се бе събудил от един сън, за да се окаже в друг — дълго сенчесто пътешествие под далечната неприветлива луна.