Изглежда обаче Куантака знаеше къде отива. Когато Саймън изоставаше, тя се връщаше и спираше малко пред него, горещият й дъх замъгляваше въздуха. Щом той се приближеше на една ръка разстояние, тя тръгваше отново. Така, като дух от отвъдния свят, вълчицата го водеше все по-далеч от огньовете.
Чак след като заобиколиха доста голяма част от върха, Куантака се приближи съвсем до Саймън и макар и само да го побутна, той не можа да се задържи и падна по задник. Тя остана за малко над него, муцуната й беше заровена във врата му, студеният й нос като че ли търсеше нещо до ухото му. Саймън вдигна ръка да я почеше зад ушите и дори и през дебелата козина усети как тя потрепери. След малко, все едно нуждата й за ласки бе задоволена, тя отново отскочи назад и заскимтя тихичко, докато той не стана.
Изглежда, че Куантака го бе превела до другата страна на Минтахок. Сега бе спряла на няколко крачки пред него и скимтеше от въодушевление. Саймън тръгна напред внимателно, като опипваше каменната стена с дясната си ръка. Куантака нетърпеливо пристъпваше на място.
Вълчицата стоеше на ръба на огромна дупка до пътеката. Луната, плуваща ниско в небето като претоварен кораб, посребряваше ръба на дупката. Куантака отново изскимтя с едва сдържан ентусиазъм.
За изненада на Саймън ехото донесе отдолу един слаб глас:
— Разкарай се, вълк такъв! Дори и съня ми отнемат, Ейдон да ги порази!
Саймън се хвърли върху студения камък, запълзя напред и надвеси глава над празното пространство.
— Слудиг, ти ли си?
Думите му отекнаха, все едно че викаше в дълбок кладенец. Отговорът долетя чак след няколко секунди:
— Саймън? Ти ли викаш?
— Да! Аз съм! Куантака ме доведе! Бинабик с теб ли е? Бинабик! Аз съм, Саймън!
Отмина момент на тишина, след което Слудиг отново се обади. Саймън вече можеше да усети напрежението в гласа на римърсгардеца.
— Тролът няма да ти отговори. Тук е, но не иска да говори нито с мен, нито с Джирики, когато той дойде, нито с никого.
— Да не е болен? Бинабик! Аз съм, Саймън! Защо не ми отговаряш?
— Мисля, че таи някаква болка в сърцето си. Изглежда точно както е изглеждал винаги, малко поотслабнал може би, но и аз съм окльощавял, обаче се държи като някой, който вече е мъртъв. — Отдолу се чу стържещ звук, може би Слудиг или някой друг се премести. Гласът на римърсгардеца бе изпълнен с примирение, когато проговори отново. — Джирики каза, че ще ни убият. Ситът говори в наша полза… Не много разгорещено, доколкото можах да разбера, но все пак се изказа в наша полза. После каза, че народът на троловете не се съгласил с аргументите му и всички били твърдо решени да въздадат справедливост. И това ми било справедливост — да убият човек, който никога не им е сторил нищо лошо, а да убият и един от своите, след като и двамата са изстрадали толкова за добруването на всички народи — дори и на троловете. Айнскалдир беше прав. Освен този онемял дребосък до мен всички те са дяволски изчадия.
Саймън не знаеше какво да каже. Вятърът все така незаинтересовано духаше над височините. Безпомощността обземаше младежа все повече. Той се наведе отново над дупката и извика:
— Бинабик! Куантака те чака! Слудиг страда до теб! Никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш! Защо не ми отговаряш?!
Отново отговори Слудиг:
— Не става, Саймън, казвам ти. Очите му са затворени. Не те чува и изобщо няма да ти отговори.
Саймън удари с ръка по скалата и изруга. Усети в очите му да напират сълзи.
— Ще ви помогна, Слудиг. Още не знам как, но ще ви помогна. — Той се надигна. Куантака го помириса и заскимтя. — Да ти донеса ли нещо? Храна? Вода?
Слудиг се изсмя глухо.
— Не. Хранят ни, макар и не до пръсване. Бих помолил за вино, но не знам кога ще дойдат да ме вземат. Няма да си отида от този свят с глава, замъглена от пиене. Просто се моли за мен. А също и за трола.
— Ще направя нещо повече от това, Слудиг, кълна се.
— Ти беше много смел горе в планината, Саймън. Радвам се, че те познавах.
Звездите потрепваха студено над дупката. Саймън си тръгна. Бореше се да не падне и да не заплаче.
Повървя малко под луната, загубен във вихъра на разсеяните си мисли, преди да осъзнае, че отново следва Куантака. Вълчицата, която се бе разхождала неспокойно край ръба на дупката, докато Саймън разговаряше със Слудиг, сега целенасочено го водеше по пътеката. Не му позволи обаче да се доближи до нея, както по време на първия преход, и той едва поддържаше темпото й.