— Те никога нямаше да се съгласят, ако не ги беше помолил ти, Джирики. Благодаря ти.
Ситът направи някакво сложно движение с дългите си пръсти и каза:
— Все още съществува крехко уважение между Зида’я и някои от Децата на залеза — особено хернистирците и кануките. Пет века самота не могат толкова лесно да изтрият хилядолетия на благосклонност. Но все пак нещата са се променили. Вие, смъртните — децата на Лингит, както казват троловете — сте във възход. Това вече не е светът на моя народ. — Джирики докосна рамото на Саймън. — А освен това има връзка и между мен и теб, Сеоман. Не съм го забравил.
Саймън, който се препъваше до безсмъртния, не можа да измисли отговор.
— Искам само да разбереш едно: родът ми и аз сме на изчезване. Дължа ти живота си — дори два пъти, за мой най-голям ужас — но задълженията към народа ми с много превъзхождат дори и стойността на продължението на живота ми. Има някои неща, от които не можеш да се откажеш, младежо. Надявам се, че Бинабик и Слудиг ще оживеят, разбира се… но аз съм от Зида’я. Трябва да отнеса разказа за това, което се случи на Драконовата планина — предателството на слугите на Утук’ку и смъртта на Ан’най.
Той изведнъж спря, обърна се и погледна Саймън. Във вечерните сенки, поръбени с виолетово, с развяната си коса, приличаше на дух от дивите планини. За момент Саймън видя огромната възраст на Джирики в очите му и почувства, че почти може да улови това велико неуловимо нещо — необхватното съществуване на расата на принца, годините на историята й, безбройни като песъчинки на плажа.
— Нещата не свършват толкова лесно, Сеоман, дори и с моето заминаване. Една съвсем немагическа мъдрост ми подсказва, че ще се срещнем пак. Дълбините на Зида’я са тъмни и бездънни. Те носят със себе си материала на митовете. Точно такъв е моят дълг към теб.
Джирики отново изви пръстите си в някакъв странен знак, след това бръкна под тънката си риза и измъкна нещо плоско и кръгло.
— Виждал си вече това, Сеоман. Това е моето огледало — люспа от Великия червей, както твърди легендата.
Саймън го взе от протегнатата ръка на сита и се зачуди на изненадващо малката му тежест. Резбованата рамка бе хладна на допир. Веднъж това огледало му бе показало образ на Мириамел; друг път Джирики бе изкарал от дълбините му горския град Енки-е-Шао’сейе. Сега от него го наблюдаваше само собственото му навъсено отражение, размито от мрака.
— Давам ти го. Било е талисман на семейството ми, откакто Дженджияна от Славеите се е грижела за ароматните градини под сянката на Сени Анзи’ин. Щом вече не е при мен, то няма да е нищо повече от обикновено огледало. Не, това всъщност не е съвсем вярно. Ако трябва да говориш с мен или имаш нужда от мен — но истинска нужда, — кажи на огледалото. Аз ще чуя и ще разбера. — Джирики строго размаха пръст срещу безмълвния Саймън. — Но не си и помисляй, че ще се появя пред теб на секундата, излязъл от облак дим, както в някоя от вашите приказки за духове. Нямам такива магически способности. Не мога дори да ти обещая, че ще дойда. Обаче когато чуя, че се нуждаеш от мен, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Зида’я не са съвсем без приятели дори и в този смел нов свят на смъртни.
Гърлото на Саймън се стегна, но най-после той успя да промълви:
— Благодаря. — Малкото сиво огледалце като че ли изведнъж натежа в ръцете му. — Благодаря ти.
Джирики се усмихна и се видяха белите му зъби. Отново заприлича на това, което бе сред собствения си народ — младеж. Посочи другата ръка на Саймън и тънкото златно колелце с рибата.
— А освен това имаш и своя пръстен. Какво си говорим за приказки за духове! Бялата стрела, черният меч, златният пръстен и огледало на ситите — така си се отрупал с плячка, че дрънчиш, докато ходиш! — Принцът се засмя: вибриращ звук, подобен на свистяща музика.
Саймън погледна пръстена, спасен за него от руините на кабинета на доктора и изпратен на Бинабик — едно от последните действия на Моргенес. Блестящото злато неподобаващо се мъдреше на черния му от мръсотия пръст.
— Все още не знам какво значи написаното на него — каза той, измъкна го от пръста си и го подаде на сита. — Бинабик също не можа да го прочете, освен нещо за дракони и смърт. Да не би да помага на онзи, който го носи, да съсича дракони? — Хрумна му изведнъж. Това бе странно потискаща идея, особено след като не мислеше, че наистина е успял да съсече ледения червей. Нима в края на краищата всичко бе само магия? Докато възстановяваше силите си, установи, че се чувства все по-горд от смелостта си пред лицето на отвратителния Игджарджук.