— Прекрасна лейди! — чу се бодър глас откъм дока. — Влажна сутрин е, но може би ще желаете да видите Винита?
Мириамел се извърна. Аспитис и войниците му стояха пред трапа. Графът носеше красиво синьо наметало и лъснати ботуши. Косата му танцуваше от вятъра.
— О, да! — каза тя, доволна и развълнувана. Колко прекрасно би било да се махне от този кораб! — Ей сега ще сляза!
Когато се обърна, Ган Итай бе изчезнала. Озадачена, Мириамел се намръщи. Изведнъж си спомни за монаха, който седеше навъсен в каютата, и усети пристъп на съжаление към него.
— Да доведа ли и брат Кадрах? — извика тя.
Аспитис се засмя:
— Разбира се! Един монах може да ни е от полза — ще ни предпазва от изкушенията! По този начин може и да се върнем с няколко сентимки, останали в кесиите ни!
Мириамел изтича надолу по стълбите, за да каже на Кадрах. Той я изгледа странно, но обу ботушите си, заметна се с тежкото си наметало и я последва.
Вятърът се усили и довяваше дъжд през няколко минути. Въпреки че отначало Мириамел се радваше да се разхожда по оживения кей с красивия общителен граф, въодушевлението й от напускането на кораба скоро започна да преминава. Имаше много хора, но тесните улички на Винита все пак бяха тъжни и сиви. Когато Аспитис й купи няколко сплетени зюмбюла и нежно ги окачи на врата й, всичко, което тя успя да направи, бе да му се усмихне.
„От времето е — мислеше тя. — Това неестествено време превърна средата на лятото в нерадостна сива мрачина и донесе студ… измръзнала съм до кости“.
Помисли си за баща си, който седеше сам в тронната зала, за хладното, отчуждено изражение, което носеше като маска — маска, която бе започнал да си слага все по-често и по-често през последните й месеци в Хейхолт. „Студени кости и студени сърца“, запя тя наум, докато графът на Еадне ги водеше по хлъзгавите от дъжда улички на Винита:
„Студени кости и студени сърца
лежат под дъжда след края на битката.
На хладния бряг на езерото Клоду
чакат на Ейдон тръбата да ги извика…“
По обяд Аспитис ги заведе в една гостилница и Мириамел веднага усети как отпадналостта й започва да отмира. Залата беше с висок таван, но от трите огромни огнища бе топла и уютна. Миришеше на пушек и печено месо. Много други бяха решили, че гостилницата е приятно място, където да прекарат мрачния ден: залата ехтеше от врявата на ядящите и пиещите. Стопанинът и помощниците му работеха с всички сили — удряха халбите с бира и каните с вино по дървените маси и със същото движение грабваха подадените им монети.
В дъното на залата имаше груба сцена. В момента едно момче жонглираше между частите на куклено представление — правеше всичко възможно да задържи няколко пръчки във въздуха, понасяше пиянските подигравки на зрителите и спираше с крака монетите, които му подхвърляха на сцената.
— Искате ли да похапнете нещо, прекрасна лейди? — попита Аспитис и когато Мириамел кимна срамежливо, изпрати двама от хората си при съдържателя. Останалите му стражи безцеремонно вдигнаха цяло семейство от една очукана маса. Скоро им поднесоха печено агнешко бутче, хляб, лук и няколко кани вино.
Още първата чаша стопли Мириамел и тя установи, че сутрешната разходка й е отворила значителен апетит. Храната пред нея изчезна за броени минути и тя доста се поизмъчи, за да избегне неподобаващото за една дама оригване.
— Вижте — каза тя, — започва кукленото представление. Може ли да погледаме?
— Разбира се — отвърна Аспитис и махна небрежно с ръка. — Разбира се. Простете ми, но няма да дойда с вас. Не съм свършил с яденето. Освен това, като че ли ще е пиеса за Усирис. Не ме мислете за непочтителен, но понеже живея в сърцето на Майката Църква, ги гледам достатъчно често в най-разнообразни варианти: от най-величествените до най-посредствените. — Той се обърна, кимна на един от хората си да я придружи и добави: — Не е за препоръчване добре облечена благородна дама като вас да се разхожда незащитена сред мотаещата се тълпа.
— Аз свърших с яденето — каза Кадрах и се изправи. — И аз ще дойда, лейди Мария. — Монахът пристъпи до пазача на графа.