Пиесата бе в разгара си. Зрителите, особено децата, крещяха от удоволствие, докато куклите подскачаха и се удряха с дървените си мечове. Мириамел се засмя, когато Усирис излъга Крексис да се наведе, а после изрита злия крал в задника, но усмивката й скоро помръкна. Вместо обичайните кози рога Крексис носеше нещо, което приличаше на корона от еленови рога. Поради някаква причина това я изпълни със смущение. А и в пискливия глас на Усирис се долавяше паника и отчаяние и изрисуваните очи на куклата изглеждаха неизразимо тъжни. Тя се обърна и видя, че Кадрах я гледа мрачно.
— И така се трудим усърдно, за да изградим своите малки бентове — каза монахът тихо сред крясъците на викащата тълпа, — докато водите се надигат навсякъде около нас. — И направи знака на Дървото.
Преди Мириамел да успее да го попита какво има предвид, нарастващият вой на тълпата отново привлече вниманието й към сцената. Усирис бе хванат и овесен с главата надолу на Дървото на Екзекуцията; дървената му глава се клатеше. Докато Крексис Козела мушкаше безпомощния Спасител, от тъмнината се появи друга кукла. Бе облечена в оранжеви и червени дрипи и тъй като се люлееше в зловещ танц, парцалите се завъртаха, сякаш куклата бе покрита с трепкащи пламъци. Главата й бе черна, безлика топка. Куклата стискаше къс дървен меч с цвета на кал.
— Ето идва Огненият танцьор, за да те захвърли в тъмната земя! — изписка Крексис и заподскача от радост.
— Не ме е страх от меча — каза куклата Усирис. — Мечът не може да навреди на онова, което е Бог в мен, онова, което е тишина и мир. — Мириамел почти повярва, че вижда неподвижните устни да произнасят думите.
— Тогава можеш да замълчиш завинаги, а после — да боготвориш своя Бог на парчета! — триумфално извика императорът, а безликият Огнен танцьор започна да сече Усирис с меча. Смеещата се, викаща тълпа зарева и залая като глутница ловни кучета. Главата на Мириамел се замая и като че ли обзета от внезапна треска и уплашена, тя извърна поглед от сцената.
Кадрах не беше до нея.
Тя се обърна към пазача от другата си страна и като видя въпросителния й поглед, войникът се огледа да потърси монаха. Кадрах не се виждаше никъде.
Претърсването на гостилницата от Аспитис и хората му не откри никакви следи от хернистиреца. Графът поведе свитата си към „Облака на Еадне“ по пометените от вятъра улици; беше навъсен като гневното небе и мълча през целия път до кораба.
Синетрис изгледа новодошлия. Непознатият бе с цяла глава по-висок от него, широк като порта и подгизнал от дъжда, който чукаше по тавана на рубката. Синетрис претегли преимуществата и недостатъците на това да заобиколи новодошлия бавно, така че да излезе от малкия си заслон. Недостатъците на подобен план бяха очевидни: днес бе такъв ден, който караше дори и най-калените да треперят край огъня и да възхваляват Бога за покривите. Също така това бе собствената му рубка и бе ужасно нечестно да трябва да излезе навън, та този странник да се вмъкне на сухо, докато него го шиба дъждът.
Но и преимуществата бяха също толкова очевидни. Ако бе навън, можеше да опази живота си, като побегне, когато този луд най-накрая реши да го убие.
— Не знам какво имаш предвид, отче. Днес не са излизали никакви лодки. Виждаш какво е. — Синетрис посочи навън към плющящия дъжд, който валеше почти хоризонтално поради силата на вятъра.
Гигантският монах — ако наистина бе монах, гневно се вторачи в него. Бе почервенял целият — лицето му бе станало на морави петна и веждите му конвулсивно потрепваха. Странно, но на Синетрис му се стори, че монахът сякаш си пуска брада, а доколкото знаеше, ейдонитските монаси не носеха бради. А и ако се съдеше по акцента, този трябваше да е някакъв варварин от севера, може би римърсгардец; а Синетрис вярваше, че тези, които са родени отвъд река Гленивент, са способни на всякакви грубости. Докато гледаше наболата брада и розовата кожа, която светеше отдолу, лошото му мнение за монаха стана още по-лошо. Това определено бе човек, с когото трябваше да общува възможно най-малко.
— Май не ме разбра, рибарю — изсъска монахът, наведе се напред и заплашително присви очи. — Минах почти през самия ад, за да стигна дотук. Казаха ми, че ти си единственият, който би отплувал в това лошо време, като причината за това е, че взимаш повече пари. — Мускулестата му ръка стисна китката на Синетрис и той изписка. — Измами ме, ограби ме, не ме интересува. Но аз отивам надолу по реката към Кванитупул и ми омръзна да се моля да ме откарат. Разбра ли ме?