— Н-но ти можеш да отидеш и по суша — изписука Синетрис. — Никой не плува в такова време…
— И колко дни ще ми трябват, за да стигна по суша?
— Ден! Може би два! Не повече!
Хватката на монаха около ръката му се затегна жестоко.
— Лъжеш, дребосъко. В това време и през тази блатиста местност ще ми отнеме поне две седмици. Но въпреки всичко ти се надяваш, че ще опитам, нали? Надяваш се, че ще тръгна и ще потъна някъде в калта? — По широкото лице на монаха премина неприятна усмивка.
— Не, отче! Не! Никога не бих помислил такива неща за един свят човек!
— Това е странно, защото твоите приятели рибари ми казаха, че си измамил мнозина, включително десетки монаси и свещеници! Добре, сега имаш шанс да помогнеш на един Божи човек; и ще получиш своята справедлива — и повече от достатъчна — отплата.
Синетрис избухна в сълзи, като впечатли дори и себе си.
— Но, високопреосвещенство! Наистина никой не се осмелява да потегли в подобно време! — И след като го каза, осъзна, че за първи път говори истината, а не се опитва просто да вдигне цената. В такова време би излязъл само глупак. Гласът му стана отчаян. — Ще се удавим — ти, най-светият Божи свещеник, и аз, горкият Синетрис, добър съпруг и баща на седем прекрасни деца!
— Ти нямаш деца и горко на жената, която някога би станала твоя съпруга. Говорих с другарите ти, забрави ли? Ти си боклук! Казвай се цената, проклет да си! Трябва да стигна до Кванитупул възможно най-бързо.
Синетрис подсмърча известно време, за да може да помисли. Нормалната такса бе едно петаче, но в бурно време — а днес то бе факт със сигурност, без преувеличение, — три или дори четири петачета нямаше да са много.
— Три златни императора! — Той очакваше вълна от ярост, но когато тя не дойде, за един прекрасен миг си помисли, че може би ще успее да изкара прихода си за цяло лято за два дена. А после розовото лице се доближи до неговото и дъхът на монаха го лъхна по бузите.
— Червей такъв — меко каза монахът. — Има разлика между простата кражба и грабежа. Мисля, че трябва да те сгъна като кърпичка и да взема тази проклета лодка, като оставя един император за въображаемата ти съпруга и седемте несъществуващи сополанковци — и това ще е повече от стойността на пробитото ти корито.
— Два златни императора, високопреосвещенство? Един за моята… вдовица и един да си поръчам манса за бедната ми душа в църквата?
— Един, и ти знаеш, че това е много над цената. Правя го само защото бързам много. И тръгваме веднага.
— Веднага? Но лодката не е готова…
— Ще я приготвиш. — Монахът пусна туптящата китка на Синетрис и скръсти ръце пред широките си гърди. — Хайде! Веднага!
— Но, отче, ами монетата?…
— Когато стигнем Кванитупул. Не се страхувай, че ще те измамя, както ти си мамил другите. Нали съм човек на Бога! — Странният монах се засмя.
Като подсмърчаше тихо, Синетрис отиде да вземе греблата.
— Ти каза, че имаш още злато! — Каристра, стопанката на гостоприемницата „Бокалът на Пелипа“, го изгледа с тренирано отвращение. — Отнасях се с теб като с принц, дребосък от блатата такъв, а ти ме излъга! Трябваше да съм по-предпазлива и да не се доверявам на един мръсен дивак от Вран.
Тиамак едва се сдържа да не избухне.
— Мисля си, уважаема стопанке, че си видяла само добро от мен. Платих ти, когато пристигнах — два златни императора.
— Обаче свършиха — изсумтя тя.
— За две седмици? Обвиняваш ме в лъжа, Каристра, но това спокойно може да е и кражба.
— Как смееш да ми говориш така? Нали получи най-добрата стая и се ползва от услугите на най-добрия лечител в Кванитупул!
Болката от раните на Тиамак само усили гнева му.
— Ако говориш за онзи пияница, който дойде, за да ми счупи крака, сигурен съм, че таксата му едва ли е била повече от две бутилки папратова бира. А и всъщност той май се бе насладил на плащанията на други жертви, преди да дойде тук.
Каква ирония! Той, Тиамак, авторът на скорошната последна редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“, да попадне в ръцете на един сухоземен касапин!
— Както и да е, радвам се, че успях да запазя крака си — изръмжа той. — Освен това ти ме премести от най-добрата стая доста бързо. — Тиамак махна към одеялата, които споделяше с Цалио, простодушния пазач на портата.