Назряващият конфликт засяга и други. Принцеса Мириамел, раздразнена от опитите на чичо си Джосуа да я предпази, избягва предрешена от Наглимунд заедно със загадъчния монах Кадрах — надява се да стигне до Южен Набан и да осигури помощ за Джосуа от роднините си там. По настояване на Джосуа старият херцог Исгримнур тръгва след нея, за да я спаси. Тиамак, млад учен от Вран, който живее в едно тресавище, получава странно съобщение от Моргенес — в него се предсказват предстоящите лоши времена и се намеква, че Тиамак също ще играе някаква роля. Мейгуин, дъщеря на краля на Хернистир, безпомощно наблюдава как семейството и държавата й са въвлечени във войната от крал Елиас.
Саймън, Бинабик и спътниците им попадат в засада, заложена им от Инген Джегер, ловец от Стормспайк. Спасяват се само благодарение на повторното появяване на Джирики — сита, когото Саймън е спасил. Когато разбира, че са тръгнали да търсят Трън, Джирики решава да ги придружи до планината Урмшайм, легендарното убежище на един от великите дракони.
Докато Саймън и другарите му стигнат планината, крал Елиас и армията му вече са обсадили замъка на Джосуа. Въпреки че първите няколко атаки са отблъснати, защитниците претърпяват големи загуби. Накрая силите на Елиас, изглежда, се оттеглят и прекратяват обсадата, но още преди обитателите на крепостта да имат време да празнуват, някаква странна буря се появява на северния хоризонт и се приближава към Наглимунд. Тази буря е покривалото, под което се придвижва армията от норни и великани на Инелуки. Започва ужасно клане. Джосуа и няколко души успяват да избягат от руините на замъка. Преди да влезе в гората, принцът проклина Елиас за безскрупулната му сделка с Краля на бурите и се заклева, че ще си върне короната на баща им.
Саймън и придружителите му се катерят по Урмшайм и стигат до величествен замръзнал водопад. Там, в една подобна на гробница пещера, намират Трън. Но точно в този момент Инген Джегер и войниците му се появяват отново и ги нападат. Звуците от битката събуждат белия дракон Игджарджук, който от векове дреме под леда. И двете страни дават много жертви. Единствено Саймън остава на крака и когато гигантският червей го напада, младежът вдига Трън и замахва. Парещата черна кръв на дракона се излива върху него и той пада безчувствен.
Събужда се в една пещера в Ийканук. Джирики и Хейстън, един от еркинландските войници, се грижат за него. Трън е спасен, но Бинабик е затворник. Затворник е и римърсгардецът Слудиг. И двамата имат смъртни присъди. Лицето на Саймън е белязано от кръвта на дракона и голям кичур от косата му е побелял. Джирики кръщава младежа Снежния кичур и му казва, че за добро или за зло, е белязан завинаги.
Предисловие
Вятърът свистеше покрай празните кули и виеше като хиляди прокълнати души, които молят за милост. Въпреки лютия студ, който бе изсмукал въздуха от някога силните му дробове и бе изсушил и разранил лицето му, брат Хенгфиск до известна степен се радваше на вихъра.
Да, така щяха да стенат всички грешници, които се надсмиваха над предупрежденията на Майката Църква — включително, за съжаление, и някои от по-малко непреклонните му братя хоудрундци. О, как щяха да ридаят пред Божия справедлив гняв, как щяха да молят за милост, когато вече щеше да е твърде, твърде късно…
Удари коляното си в един откъртен от стената камък, строполи се в снега и от напуканите му устни се изтръгна стон. От очите му бликнаха сълзи и веднага замръзнаха по страните му. Може би точно това го изправи на крака и той отново закуцука нагоре.
Главният път, който се изкачваше през град Наглимунд към замъка, бе покрит със сняг. Къщите и магазините от двете страни бяха завити с дебел килим мъртвешко бяло и изглеждаха празни като черупки на отдавна загинали мекотели. По целия път нямаше нищо — само Хенгфиск и снега.
Посоката на вятъра се промени, а с нея и звукът откъм кулите. Монахът погледна нагоре с насълзените си очи и отново наведе глава. Продължи да се тътри в тъмния следобед, стъпките му отекваха като почти недоловим акомпанимент на барабани във воя на вятъра.
„Не ме учудва, че всички са отишли в крепостта“. Той потрепери. Навсякъде около него зееха грозните черни дупки на стени и покриви, поддали под натиска на снега. Но в самия замък, защитени от камък и дебели греди, там всички сигурно бяха спокойни. Сигурно горяха огньове и десетки весели зачервени лица — лица на грешници, пренебрежително си припомни той, лица на проклети, безсрамни грешници — щяха да се струпат около него и да се чудят как е извървял целия този път през разбеснялата се буря.