На намръщеното лице на стопанката на странноприемницата се изписа пренебрежителна усмивка.
— Не си ли малко прекалено самоуверен за човек от блатата? Отиди в някоя друга кръчма и виж дали ще се отнасят с човек от Вран така мило като мен.
Тиамак сдържа ядния си отговор. Знаеше, че не трябва да позволи на гнева си да го завладее. Бе ужасяващо измамен от тази жена, но нещата винаги следваха този сценарий, когато хората от Вран оставеха богатството си в ръцете на сухоземците. Той вече бе предал племето си, от чието име се бе заклел да отиде в Набан и да възрази срещу по-високите данъци. Ако го изгонеха от „Бокала на Пелипа“, щеше да провали и Моргенес, който недвусмислено му бе заръчал да остане в тази странноприемница до момента, когато ще има нужда от него.
Тиамак отправи кратка молитва за търпение към Онзи, който винаги стъпва на пясък. Ако оставането му тук бе толкова важно за Диниван и Моргенес, не можеха ли поне да му изпратят парите, с които да плати престоя си? Той си пое дълбоко дъх; мразеше да се унижава пред тази червенолика жена.
— Глупаво е да се караме, стопанке — каза той. — Все още очаквам приятелят ми да се появи и да донесе още злато. — Тиамак се насили да се усмихне. — Дотогава, мисля, все още ще е останало мъничко от моите два императора. Със сигурност не всичко е похарчено, нали? Ако напусна, някой друг ще печели, като даде най-добрата си стая на мен и на моя приятел.
Тя се вторачи в него за миг, преценявайки предимствата от това да го изхвърли пред възможността за бъдеща парична измама, и каза неохотно:
— Добре… Само заради доброто ми сърце, мога да те оставя още три дни. Но имай предвид, че ще е без яденето. Ще трябва да намериш още пари или да си търсиш храна сам. Предоставям щедра трапеза на клиентите си, но не мога да си позволя да я подарявам.
Тиамак знаеше, че щедрата трапеза се състои предимно от рядка супа и корав хляб, но също така знаеше, че и тази оскъдна храна е по-добра от нищото. А той трябваше да се прехранва по някакъв начин. Бе свикнал да издържа дълго с малко ядене, но все още бе твърде слаб от раните си и последвалата болест. С какво удоволствие би хвърлил камък в подиграващото се лице на тази жена!
— Много честно, стопанке. — Той стисна зъби. — Много честно.
— Всички казват, че съм прекалено добра.
Каристра важно влезе в гостилницата, а Тиамак остана до мръсните одеяла.
Лежеше в мрака. Умът му се щураше, но не можеше да намери никакво решение на проблемите му. На практика едва можеше да ходи. Бе загазил без никакви средства в странно място, заобиколен от сухоземни разбойници. Изглежда, Тези, които наблюдават и оформят се бяха наговорили да го измъчват.
Цалио изсумтя в съня си и се обърна, дългата му ръка се пльосна върху лицето на Тиамак. Заболя го и той изстена и седна. Нямаше смисъл да се разстройва заради един престарял малоумник: Цалио не бе по-виновен за тяхната неудобна близост от него. За миг Тиамак се зачуди дали Цалио се притеснява, че трябва да споделя леглото си. Едва ли. Старецът бе простодушен като дете и като че ли приемаше всичко, което се изпречеше на пътя му — включително удари, ритници и проклятия, — за дела на съдбата, неразгадаеми и неизбежни като гръмотевичните бури.
Тиамак потрепери, като си помисли за лошото време. Вихрещата се буря, която бе направила въздуха над Вран и цялото южно крайбрежие горещ и лепкав като супа, най-после бе утихнала, след като удави Кванитупул в нетипични за сезона дъждове. Обикновено спокойните канали бяха станали развълнувани и опасни. Повечето кораби стояха на котва и търговията в преуспяващия пристанищен град почти бе спряла. Бурята почти бе спряла и потока от посетители, а това бе още една причина за нелюбезността на Каристра.
Тази вечер дъждът спря за първи път от няколко дни — скоро след като Тиамак се намести в неудобното си легло, постоянното шумолене по покрива изведнъж замлъкна в така дълбока тишина, че изглеждаше като нов шум. Може би, помисли си той, тази тишина, с която не бе свикнал, му пречеше да заспи.
Тиамак потрепери и се опита да придърпа одеялата по-плътно около себе си, но старецът ги бе стиснал в мъртва хватка. Въпреки напредналата си възраст глупакът бе много по-силен от Тиамак, който дори и преди нещастната си схватка с крокодила не беше як дори и по стандартите на своя дребен народ. Цалио сумтеше в някакъв свой сън за отминало щастие. Тиамак се навъси. Защо въобще бе напуснал къщата си и своето любимо познато блато? Не бе кой знае какво, но си беше негово. И за разлика от тази ветровита веранда, там винаги бе топло…