Това бе нещо повече от обикновен нощен хлад, изведнъж осъзна той, разтресен от поредното потреперване. Въздухът бе изпълнен с мраз, който пронизваше гърдите му като кама. Тиамак започна нова обречена битка за одеяла, а после седна, изпълнен с отчаяние.
Изстена и се насили да се изправи. Кракът му туптеше и гореше. Пропилият се лечител бе казал, че лапите бързо ще успокоят болката, но Тиамак не вярваше на пияници, а и досега съмненията му се бяха оправдавали. Той закуцука бавно по дъсчената платформа. Успя да заобиколи двете обърнати лодки, но жестоко удари здравия си пищял в един тежък стол и прехапа устни, за да не изкрещи от болка и яд. Защо все на него се случваха такива неща?
Изведнъж се стресна. Имаше нещо странно във фината мъгла, която се носеше под лунната светлина.
Измина дълъг миг преди Тиамак да осъзнае, че върху протегнатата му длан се сипе не дъжд, а по-скоро мънички бели парцалчета. Никога не бе виждал такова нещо — и никой във Вран не бе, — но пък Тиамак бе образован и му отне само миг, за да разбере какви са пухкавите парцалчета и защо от устата му излиза пара.
Посред лято над Кванитупул валеше сняг.
Мириамел лежа в леглото си и плака, докато сълзите й не пресъхнаха. „Облакът на Еадне“ се люлееше на котва в пристанището на Винита, а самотата я притискаше като титанична тежест.
Причината не бе толкова в предателството на Кадрах: въпреки че от време на време тя дори го бе харесвала, монахът бе показал истинската си същност преди много време. По-скоро той бе последната й връзка с истинската й самоличност, с нейния минал живот. Като че ли въжето на котвата бе отрязано и тя се носеше сред море от непознати.
Това, че Кадрах я бе изоставил, не бе съвсем изненадващо. Съвсем малко добри чувства бяха останали помежду им и изглеждаше, че само обстоятелствата са му попречили да я изостави по-рано. Тя си спомни хладната целенасоченост, с която бе взел наметалото си, преди да слязат от кораба, и разбра, че несъмнено е замислял бягството си, поне от момента, в който му каза, че ще слязат на Винита. По някакъв начин той се бе опитал да я предупреди — нима не беше? Нали на палубата я бе помолил да се вслуша в думите му „за последен път“!
Предателството на монаха не бе изненадващо, но това не правеше болката по-лека. Един дълго чакан удар най-после се бе стоварил върху нея.
Изоставяне и безразличие. Като че ли това бе нишката, която пронизваше целия й живот. Майка й бе умряла, баща й се бе превърнал в нещо студено и лишено от грижовност, чичо й Джосуа искаше единствено да я махне от пътя си — без съмнение той би го отрекъл, но то бе очевидно във всяка негова дума. За известно време си бе мислила, че Диниван и лекторът ще могат да й предложат убежище, но те бяха умрели и я бяха оставили сама. Макар и да знаеше, че те нямат ни най-малка вина за това, тя все още не можеше да им прости.
Никой нямаше да й помогне. Милите хора, като Саймън и трола или любимия й стар херцог Исгримнур, ги нямаше или бяха безсилни. А сега и Кадрах я бе напуснал.
У нея сигурно имаше нещо, което отблъскваше другите, замисли се Мириамел, някакво петно, като петната по белокаменните канали в Меремунд, скрити, докато приливът не се оттегли. Или може би това нещо въобще не бе в нея, а в душите на тези около нея, тези, които не можеха да се придържат към задълженията си и които не можеха да си припомнят своя дълг към една млада жена.
А Аспитис, златният граф? Тя почти не се надяваше да се окаже по-отговорен от останалите, но пък той поне се интересуваше от нея. Поне му бе необходима за нещо.
Може би, когато всичко свършеше, когато баща й преобразеше света по начина, който щеше да задоволи покварената му душа, тя щеше да успее да си намери дом някъде. Щеше да е доволна от една малка къща край морето, с удоволствие щеше да се отърси от нежелания си кралски произход като от стара змийска кожа. Но какво да прави дотогава?
Мириамел се обърна и зарови лице в грубото одеяло; усещаше как леглото, а и целият кораб, се движат в нежната, но твърда хватка на морето. Всичко бе прекалено много — прекалено много мисли, прекалено много въпроси. Тя се почувства съвсем без сили. Искаше единствено да бъде прегръщана, да бъде защитавана, да остави времето да тече, докато не дойде моментът, в който да може да се събуди в един по-добър свят.
Останала без опора на прага на съня, тя заплака тихо и горчиво.
Следобедът се изниза. Мириамел лежеше в тъмнината на каютата, като ту излизаше от сънищата, ту се връщаше в тях.